Робърт Грейвс - Велизарий

А сега нека завърша тази глава, като ви разкажа докрай историята на крал Гелимер. Заедно със своите племенници, братовчеди, баджанаци и зетьове той бе сега на връх Папуа, намерил убежище при дивите маври и лишен от всяка надежда за помощ — нима имаше по-нещастен човек в цяла Африка? Защото, ако вандалите бяха свикнали на повече удобства и разкош от всеки друг народ по света, то техните съседи маврите бяха едно от най-бедните племена и през цялата година живееха в землянки, които бяха или задушни, или усойни — според сезона. Спяха на пода само на една овча кожа, зиме и лете носеха все същата груба риза и бурнус, нямаха броня, която да заслужава да се нарече с това име, и водеха направо окаян живот. Хлябът, виното и зехтинът им бяха непознати — пиеха вода и се хранеха с треви и безквасни ечемични питки, замесени не от мляно брашно, а от зърно, грухано в примитивни хавани и изпечено в жарта.

Трудно е да се опишат страданията на Гелимер и неговите родственици. Те бяха принудени да се чувствуват признателни на мавърските си приятели за тяхното мизерно гостоприемство, а Фарас бдеше толкова зорко, че никакви нови провизии не можеха да стигнат до тях. Скоро ечемикът започнал да се привършва. Нямали нито забавления, нито бани, нито коне, нито очарователни жени, нито музика, докато далеч долу се виждали белите стени и кули на Хипон Регий, овалните очертания на хиподрома и оживеното пристанище, а между тъмните зелени петна на овощните градини искрели малки сребристи точки — прохладните рибни езерца.

Обсадата започнала да омръзва на Фарас и той се опитал да атакува скалистия склон, но херулите понесли големи жертви и били отблъснати от мавърския гарнизон, който ги засипал с грамадни скални отломъци. Тогава Фарас решил да подложи Гелимер на глад. Един ден той му написал следното писмо:

Гелимер се разридал, когато прочел писмото. Като използувал мастилото и пергамента, които Фарас благоразумно изпратил по своя вестоносец, той отговорил накратко, че честта не му позволява да се предаде, защото войната била несправедлива. Отправял горещи молитви към бога да накаже един ден Велизарий заради нещастията, които бил донесъл на невинните вандали. Гелимер завършвал писмото си така:

„Що се отнася до мен, не мога да пиша повече, защото мъките ме лишиха от ум и разум. И така, сбогом, добросърдечни Фарас, бъди милостив и ми прати арфа, гъба и един-единствен бял хляб.“

Фарас изслушал няколко пъти последното изречение, но все не можел да го разбере. Накрая вестоносецът му го разтълкувал: Гелимер искал да опита пак аромата и вкуса на истинския хляб, какъвто не бил ял толкова отдавна; гъбата му била нужна за възпаленото око, тъй като маврите боледуват от офталмия, а тя е заразна; пък арфата искал за музикален съпровод на една съчинена от него самия елегия за собствените му злощастия. Фарас, който имаше благородно сърце, изпратил исканите дарове, но не намалил бдителността си.

Един ден, три месеца след началото на обсадата, крал Гелимер седял в землянката и гледал как една мавърка, неговата домакиня, приготвя миниатюрна питка от ечемик. Като стрила ечемика, тя го забъркала с вода, поомесила го малко и го сложила да се пече на жарта от тръни. Две деца, малкият му племенник и синът на домакинята, клечали свити край огнището, и двамата много гладни. Те с нетърпение чакали питката да се опече. Невръстното вандалче страдало жестоко от глисти, хванати от мавърските деца, а глистите изяждат погълнатата храна и по този начин правят апетита ненормално голям. Питката не била и наполовина изпечена, но то загубило търпение, грабнало я от пепелта, напъхало я в устата си, без да я отърсва от праха или да я чака да поизстине, и започнало да дъвче. Мавърчето го уловило за косата, ударило го с юмрук по сляпото око и го ръгнало между лопатките, в резултат на което питката изхвръкнала от устата му и нападателят я погълнал.