Робърт Грейвс - Велизарий

„Тази скамейка може много лесно да бъде поместена или вдигната от един християнин, но никой евреин не е в състояние да я помръдне.“

Той винаги държеше подръка един или двама евреи, които да засвидетелствуват половината от това твърдение, а поклонниците можеха сами да се уверят в другата половина, ако бяха готови да платят за тази чест.

В църквата при самия Божи гроб господарят Барак нямаше защо да добавя реликви, тъй като бронзовият светилник, стоял някога до главата на Иисус, си беше вече там и гореше денонощно. Камъкът, с който е бил затворен гробът, беше също там, на входа. Имаше размерите на воденичен камък и бе целият украсен със злато и скъпоценности. На железни прътове по стените на гробницата висяха гривни, верижки, огърлици, диадеми, пояси, портупеи, корони, подарени от императори и украсени с чисто злато и индийски скъпоценни камъни, и голям брой украшения за глава, подарени от императрици. Целият гроб (напомнящ стълба на финиша в хиподрома по Нова година, когато е отрупан с празнични награди) бе облицован с масивно сребро — стени, под и таван. Пред самия гроб бе издигнат олтар, над който висяха златни светилници във формата на слънца.

Едно лято (поклоненията ставаха през пролетта и есента) Барак посети Константинопол, за да продаде някои реликви на тамошните монаси. Той бе подправил един документ, с който Александрийският патриарх уж удостоверяваше, че еди-кой си одър е същият, на който Иисус е седял по време на Тайната вечеря. Искаше десет хиляди номизми за него. По една случайност личният секретар на патриарха бе току-що пристигнал в столицата и като чу за това, изобличи документа като подправен. Но господарят Барак, който съвсем не държеше да бъде бичуван и осакатен съгласно изискванията на закона, избяга веднага с един кораб и дълги години след това никой не го видя в нашата източна част на империята. Тогава срещу него бе предявен иск от страна на собственика, от когото бе наел обзаведена къща. Този собственик беше водач на колесница от хиподрома, баща на Антонина. Имаше да взема значителна парична сума и съдията го упълномощи да сложи ръка на цялото оставено от Барак имущество. Обаче Барак бе успял да вземе със себе си всичко свое, освен мен, понеже ме беше изпратил да купя нещо и аз се загубих из улиците на големия град. Когато най-после се върнах вкъщи, бе станало много късно и очаквах да бъда наказан с жесток побой, но господаря Барак вече го нямаше. Ето как станах собственост на водача на колесница, който ме даде на жена си да й помагам в кухнята, а тя от своя страна ме завеща по-късно на дъщеря си Антонина, на която служих вярно повече от петдесет години.

Може би сте били озадачени от израза „мегарски сфинкс“: това е наименованието, дадено от някакъв неизвестен епиграмист на константинополската блудница. Сфинксът е хищно чудовище, което ревниво е пазело своите тайни, а Константинопол бил колонизиран за първи път от гръцкия град Мегара. Преданието разказва, че бъдещите колонисти били посъветвани от един оракул да опънат платна на североизток и да плават, докато стигнат до земята, разположена срещу „града на слепците“ — там трябвало да основат свой собствен град, който щял да стане най-прекрасният в света. И те отплували на североизток през Егейско море и Хелеспонт до Босфора, на чийто европейски бряг основали своя град — срещу Хиерон, който бил вече колонизиран. Това явно било обетованото място, защото жителите на Хиерон били построили своя град на по-негостоприемния бряг, където теченията били опасни, рибата — малко и земята — неплодородна, след като спокойно можели да изберат другия бряг с неговото чудесно естествено пристанище, Златния рог — такива слепци били. И днес след толкова столетия Хиерон продължава да бъде малък град, а основаната от мегарците колония наброява вече един милион жители и има великолепни сгради, защитени от тройна стена. Това е градът с многото имена — гърците го наричат официално Константинопол, а неофициално — Византион, образованите италианци — Нови Рим, готите и другите германски варвари — Миклегард, българите — Кесарорда, а славяните — Цариград, с една дума — чудото на чудесата, което считам за свой роден град.

Моят господар, бащата на момичето Антонина, беше, както вече казах, водач на колесница от партията на зелените в Константинопол. Наричаше се Дамокъл и се отнасяше добре с мен. Той спечели много състезания за своя отбор, преди да умре, още съвсем млад, при обстоятелства, които налагат да разкажа подробно цялата случка. Той беше тракиец от Тесалоника, син на тамошен водач на колесница. Тесалоникските състезатели са от много висока класа, но признавам, че отстъпват на тези от Константинопол. Един ден го забелязал някакъв богат привърженик на зелените, който бил дошъл в Тесалоника да търси талантливи състезатели, и след като заплатил значителна сума на местната организация на зелените, завел Дамокъл в столицата. Тук той карал втората колесница при големи надбягвания, като задачата му обикновено била да определя скоростта и да създава затруднения на двете колесници на сините, с което да даде възможност на първата зелена колесница, теглена от по-бързите коне, да стигне безпрепятствено до целта. Проявявал изключителна сръчност и понякога в последния момент спечелвал надпрепускването със своята собствена колесница, като прилагал такива похвати, които му помагали да се промъкне и да излезе начело. Показвал голямо умение да се справя отлично с капризни или мързеливи коне. Освен това от всички водачи той беше най-големият майстор на камшика: с него можеше да убие безпогрешно пчела, кацнала на цвете, или оса върху някой зид от петнайсет крачки разстояние.