Робърт Грейвс - Велизарий

В отговор те не казаха почти нищо, но Константин намекна, че Велизарий не бил в течение и на другата версия за станалото. Той имал намерение не да обиди Велизарий, а по-скоро, да му окаже почит с отказа си да се подчини, на жена му, която не зачитала истинските му интереси. Константин не пожела да каже нито дума, повече и остави Велизарий крайно озадачен.

Но същата вечер, една от младите робини, на име Македония, отишла тайно при Велизарий и го предупредила, че господарката Антонина и Теодосий били любовници и че това скандално положение станало всеобщо достояние. Тя казала, че без съмнение именно това била причината, поради която Константин и останалите военачалници отказали да се подчинят на нашата господарка. Македония бе направила, тези разкрития, за да си отмъсти, тъй като Антонина я бе вързала два дни преди това за един креват и я бе набила с камшик, за неморално поведение. Неморалното й поведение се състоеше в срамна любовна история със седемнайсетгодишния Фотий, който бе дошъл с нас в Сицилия; Македония смяташе за несправедливо нашата господарка, омъжена жена, да върши прелюбодейство и в същото време да я налага най-безмилостно с камшик заради обикновено блудство. Но тя не разполагаше с доказателство за провинението на господарката и затова бе принудена да го измисли. Убедила бе двама малки пажове, мавърски заложници при двора, да подкрепят нейния разказ. Те също искаха да си отмъстят на господарката, понеже в качеството си на заложници очакваха с тях да се отнасят като с принцове, но когато бащите им се разбунтуваха, Антонина ги принуди да вършат черна работа и ги налагаше с камшик, ако ги заловеше в дребни кражби или други непристойни прояви. Мавърчетата били такива изкусни лъжци или пък Македония ги била подучила така добре, че Велизарий не можел да не повярва на разказа им, който бил украсен с най-големи подробности. Струвало му се, че се намира на кораб, чието котвено въже се е скъсало под напора на внезапно разразила се буря. Но Македония изтръгнала от него клетва, че няма да каже на жена си кой е повдигнал обвиненията, нито ще призове нея или мавърчетата като свидетели по евентуално обвинение в прелюбодейство. Така ръцете на Велизарий се оказали вързани. Аз самият нямах никаква представа за случилото се, но забелязах, че изведнъж той стана много мрачен и страшно избухлив. Успя обаче да скрие своите чувства от жена си, като се позова на болки в стомаха, както и на грижите, които му създаваше положението в Картаген и неподчинението на неговите военачалници.

Какви мисли са минавали през главата му, не мога да кажа със сигурност, но не ми е трудно да ги отгатна. Преди всичко според мен му се е искало да убие Теодосий заради неговата неблагодарност и подлост, а вероятно сърцето му не е било напълно чуждо и на естественото чувство на ревност. Второ, искало му се е да убие господарката Антонина заради нейната изневяра, още повече, че бе имал пълно доверие в нея и бе водил един наистина целомъдрен живот. Трето, искало му се е да убие себе си, просто от срам: Теодосий беше осиновен от него и затова прелюбодеянието бе едновременно и кръвосмешение. От друга страна, като добър християнин, негов дълг бе да прощава на своите врагове. Досега господарката се бе проявявала като съвършена съпруга и той все още я обичаше страстно. Спомнил си е и това, че неотдавна тя бе настояла да я вземе със себе си в Картаген въпреки смъртната опасност, на която би се изложила там. На всичко отгоре му бе заявила ясно и недвусмислено, че няма доверие сама на себе си, ако остане без него в Сиракуза, затова Велизарий реши, че Теодосий сигурно я е съблазнил с вероломна хитрост против волята й.

Не искам да се покажа несправедлив към Велизарий, като внуша на читателя, че може да е бил движен от още едно съображение, което впрочем би стояло на преден план за всеки друг човек в неговото положение, а именно, че господарката можеше да разчита на подкрепа от страна на Теодора, която не би се поколебала да го накаже под предлог, че се е „самозабравил“, ако отмъсти на жена си за нейното прелюбодейство. Най-малкото наказание, което го заплашваше беше подхвърляне във въздуха с одеяло. Страхът от Теодора не би го отклонил от правилната според него линия на поведение, но е твърде възможно дори в тези душевни терзания да е мислел преди всичко за верността си към императора, който му бе наредил да продължи докрай войната с готите. Всяко прибързано или необмислено действие от негова страна щеше да се посрещне с враждебност от Теодора, а ако бъдеше отзован, Северна Африка и Сицилия щяха отново да се окажат изгубени за империята. Той добре разбираше, че никой от неговите подчинени, макар мнозина от тях да бяха храбри мъже, няма представа за стратегическото положение, нито пък способност да поведе войските към победа.