Робърт Грейвс: Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

(Не мога да си обясня защо човек е тъй привързан към едно неродено дете?) Особено много държах да не бъда заклеймен от потомството като хитър приспособленец, преструващ се на глупак, който се спотайва и изчаква удобния миг, докато усети, че се готви дворцов преврат срещу неговия император, и тогава се изстъпва смело за мястото му. Това продължение на моята история трябва да послужи като извинение за лъкатушния път, който следвах през тринайсетте години на моето управление. Надявам се тоест да оправдая привидно противоречивите постъпки в различните стадии на царуването си, като изтъкна тяхната връзка с изповядваните от мене принципи, от които, кълна се, не съм се отклонявал умишлено. Ако ли пък не успея да ги оправдая, надявам се поне, че ще съумея да изтъкна изключително трудното положение, в което бях поставен, и ще оставя моите читатели да преценят какъв друг път или пътища ми е оставало да поема.

И тъй, нека подхвана нишката оттам, където я бях прекъснал. Първо да повторя, че нещата биха могли да се окажат много по-лоши за Рим, ако Ирод Агрипа, юдейският цар, не се намираше случайно там. Той бе единственият човек, който съумя да запази самообладание в критичния момент на убийството на Калигула и да спаси цялата публика в театъра на Палатинския хълм от пълно изтребване под мечовете на германските телохранители. Странно е, но почти до последната страница на моя разказ читателят не е срещнал ни една по-определена дума за учудващата история на Ирод Агрипа, макар тя да се преплита близко с моята, и то неведнъж. Истината е, че ако реша да опиша неговите преживелици като нещо, което да се чете за самото него, трябваше да го изтъкна като твърде значителна фигура в оная история, която ми предстоеше да разказвам; а центърът на ударението там лежи на друго място. Но дори и тъй както си беше, собственият ми разказ постоянно бе заплашван от опасността да се обремени с не особено нужни подробности. И добре, че съм взел такова решение, защото той фигурира много повече в онова, което следва, и сега аз мога, без да се страхувам от неуместни отклонения, да изложа животоописанието му до мига на убийството на Калигула, а сетне да го продължа успоредно с моето, докато стигна до смъртта му. По този начин няма да се създаде разкъсване на драматургичното единство, каквото щеше да се получи, ако бях разпрострял историята в цели две книги. С това не искам да кажа, че съм историк-драматург: както сте забелязали, не обичам да се придържам към литературния формализъм. Но истина е, че да се пише за Ирод Агрипа, без да се предаде казаното в театрален стил, не е възможно. Защото тъй и живя Ирод — като главен герой в някоя пиеса, — а и актьорите край него вярно подкрепяха играта му до последното действие. Но неговата не беше драма в чистата класическа традиция, макар животът му накрая да бе прекъснат в класически трагически стил от обичайното божествено отмъщение, за обичайния гръцки грях — високомерието; не, в нея имаше твърде много не гръцки елементи. Така например богът, който стовари отмъщението си върху му, не се числеше към изисканото Олимпийско общество: той беше най-странното божество, каквото би могло да се намери из целите мои обширни владения и дори вън от тях, един бог, чието изображение не може да се срещне, чието име преданите му поклонници нямат правото да споменават (макар в негова чест да обрязват краекожието си и да извършват много други странни и варварски обреди), за когото разправят, че живеел сам, в Ерусалим, в древен кедров сандък, подплатен с кожи от язовец, боядисани в синьо, и който отказвал да има каквото и да било общо с другите божества по света и дори да признае съществуването на такива. Освен това в трагедията имаше примесени твърде много фарсови нотки, за да бъде тя подходяща тема за който и да е гръцки драматург от Златния век. Представяте ли си безпогрешния Софокъл, изправен пред проблемата да излее в сериозна поетична форма разказа за дълговете на Ирод! Но, както вече казах, сега ще трябва по-подробно да ви разкажа онова, за което не ви разправих преди; а най-добрият начин ще бъде да приключа още в този миг със старата история, преди да подхвана новата. И тъй, най-сетне тук започва:

ИСТОРИЯТА НА ИРОД АГРИПА

Трябва да знаете, че Ирод Агрипа не беше в кръвно родство, по пък в сватовско роднинство с великия Марк Випсаний Агрипа, пълководеца на Август, който се ожени за единствената дъщеря на Август, Юлия, и чрез нея стана дядо на племенника ми Гай Калигула и племенницата ми Агрипинила. Нито пък беше освободен роб на Агрипа: макар може би и това да ви е минало ума, защото в Рим съществува обичаят освободените роби да приемат презимето на бившия си господар, от благодарност. Не, не беше тъй: той бе кръстен в памет на същия оня Агрипа, умрял неотдавна, от дядо си Ирод Велики, цар на юдеите. Защото този забележителен и странен старец дължеше престола си колкото на влиянието си пред Агрипа, толкова и на Августовото покровителство над него като към полезен съюзник в Близкия Изток.

Читать дальше