Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Затръшнах вратата. Дюмаз ме изгледа, после попита:

— Тези белези имат ли нещо общо със злополуката, в която са загинали родителите ви?

— Откъде знаете за злополуката?

— От досието на Бьом.

Запалих мотора и се отправих към Лозана.

Скоро забелязах покрай осветеното от слънцето поле бели и черни петна. Паркирах колата и предпазливо се приближих. Щъркелите. На златистата светлина мекото им оперение блестеше като коприна. Спомних се как Бьом ми представяше питомците си, как нежно им говореше. И как, когато се върнахме в кабинета му, ми каза: „Надявам се добре да сте ме разбрали, Луи. На всяка цена трябва да откриете защо изчезват щъркелите ми. Това е въпрос на живот или на смърт!“. Лицето му се бе превърнало в бяла, безизразна маска. Нямаше съмнение, че Бьом умира от страх.

На гарата в Лозана пристигнах по обяд. Високоскоростният влак за Париж тръгваше след двайсет минути. Влязох в една телефонна кабина в чакалнята и по навик проверих телефонния си секретар. Имаше съобщение от Улрих Вагнер, германски биолог, с когато се бях срещнал предишния месец, докато се подготвях за орнитоложката си експедиция. Улрих и екипът му възнамеряваха да проследят миграцията на щъркелите чрез спътник. Предложиха ми да ползвам техните данни. Това щеше да ми спести търченето подир миниатюрните пръстени. Съобщението гласеше: „Готово, Луи! Те отлитат! Системата действа чудесно. Обаждайте ми се. Ще ви давам номерата на щъркелите и местоположението им. Успех.“

Птиците явно не искаха да ме пуснат. Погледнах часовника си и се отправих към стоянката на такситата. Този път тръгнах към летището.

Взех самолета от Лозана за Виена, наех кола от виенското летище и към края на деня бях в Братислава.

Макс Бьом ми бе казал, че този град е първият ми етап. Щъркелите от Германия и Полша всяка година минаваха през областта. Оттук можех да ги наблюдавам, ползвайки информацията на Вагнер. Освен това разполагах с името и адреса на словашкия орнитолог Жоро Грибински, който говорел френски.

Братислава е голям сив и безличен град, набразден от дълги булеварди, по които се движат малки червени и пастелно сини коли с очевидното намерение да уморят всичко наоколо с черните си задушливи газове. Независимо от тежката атмосфера, подсилена от лятната горещина, аз попивах всяка подробност, която забелязвах. Смъртта на Бьом ми изглеждаше отдалечена на светлинни години.

В бележките си Бьом обясняваше, че Жоро Грибински е шофьор на такси на централната братиславска гара. Лесно открих стоянката. Шофьорите на шкоди и трабанти ме уведомиха, че Жоро работи до деветнайсет часа. Посъветваха ме да го изчакам в малкото кафене срещу гарата. Седнах на една маса на тротоара, поръчах си чай и помолих сервитьора да ме предупреди, щом забележи Жоро. Бях доволен, че съм далеч от предишния си живот. В Париж живеех в голям апартамент на четвъртия етаж в сграда на булевард Распай. Използвах само три от шестте стаи — дневната, спалнята и кабинета. Но обичах да се разхождам из празното и тихо жилище. То ми бе подарено от осиновителите ми. Още един техен щедър жест, който ми улесняваше съществуването, без да пробуди у мен и най-малката признателност. Ненавиждах двамата старци.

В моите очи те бяха просто анонимни буржоа, които бдяха над мен, но от разстояние. За двайсет и пет години бях получил от тях само няколко писма и ги бях виждал четири-пет пъти. Държаха се като хора, които са обещали на родителите ми да се грижат за мен и изпълняват дълга си чрез подаръци и чекове. Отдавна вече не очаквах каквато и да е проява на нежност от тяхна страна. Бях ги зачеркнал, като се ползвах от парите им със скрита горчивина.

За последен път ги видях през 1982 година, когато ми връчиха ключа от апартамента. Бреслерови бяха невзрачна двойка. Петдесетгодишната Нели, дребна и суха, носеше синкави перуки и бе пияна от сутрин до вечер. Жорж, бивш посланик на Франция и приятел на Андре Жид и Валери Ларбо, предпочиташе компанията на своите сиви жерави пред тази на човешките същества.

Самият аз живеех самотно. Нямах жена, нито приятели, никъде не ходех. Във възрастта, когато хората прекарват времето си по купони, аз водех аскетично съществуване, отдадено на учението.

Единствената ми страст бяха дрехите. Винаги ми е било трудно да опиша външния си вид. Лицето ми е някак смесено: от една страна фини преждевременни бръчици, изпъкнали скули и високо чело, от друга — увиснали клепачи, едър нос и четвъртита брадичка. И тялото ми е такова — високо и елегантно и заедно с това набито и мускулесто. Затова особено държах на облеклото си. Винаги носех сака със строга кройка и панталони с безупречни ръбове. Но пък си позволявах известна дързост в цветовете и мотивите. Изпипвах всяка подробност. Бях от мъжете, които смятат, че носенето на червена риза или на сако с пет копчета е акт от първостепенно значение. Всичко това сега ми изглеждаше толкова далеч!