Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Паркирах на стотина метра от къщата. Отворих вратата с помощта на пластмасова карта, която плъзнах между бравата и касата, и проникнах в дома на Бьом. Слязох в кабинета в подземието и веднага попаднах на папката с надпис: „Луи Антиош“. В нея бяха прибрани документът за банковия превод, фактурите за самолетните билети и договорите за наемане на коли. Прочетох и какво бе записал Бьом за мен след разговора си с Нели Бреслер.

Луи Антиош. Трийсет и две години. Осиновен от Бреслерови на десетгодишна възраст. Интелигентен, блестящ, чувствителен. Но бездеен и разочарован. Да се отнасям с него внимателно. Все още не се е съвзел от травмите си. Частична амнезия.

Значи за Бреслерови след толкова години аз все още си оставах клиничен случай. Обърнах листа — нямаше друго. Нели не бе казала нищо конкретно за драмата на произхода ми. Толкова по-добре. Взех папката и продължих да търся. В едно от чекмеджетата намерих папка „Щъркели“ подобна на онази, която Бьом бе приготвил за мен — с адресите на хората, с които да се свържа, и с най-разнообразна информация. Взех и нея.

Време беше да си тръгвам. Но воден от някакво неясно любопитство, продължих да ровя. В една висока метална картотека открих хиляди многоцветни фишове, посветени на птиците. Бьом ми бе обяснил тайната на цветовете: червено — женски екземпляр; синьо — мъжки; зелено — прелетна птица; розово — ударена от ток; жълто — болест; черно — смърт…

Хрумна ми нещо. Извадих списъка на изчезналите щъркели и потърсих фишовете им в картотеката. Установих само, че всички са над седемгодишни възрастни птици. Взех и фишовете. Все още подтикван от непреодолимо любопитство, претърсих цялото бюро. Трябваше ми медицинското му досие. Къде бе правена операцията му? Кой го бе оперирал? Не намерих нищо.

Влязох в малката стаичка до кабинета. Тук Макс Бьом заваряваше пръстените и държеше орнитоложките си пособия: бинокли, фотографски филтри, множество пръстени, както и хирургически инструменти, спринцовки, бинтове, шини. Явно Бьом си бе играл и на ветеринар.

Оставих всичко както си беше и се качих на партера. Бързо разгледах дневната, гостната, кухнята. Нямаше нищо интересно. Качих се на етажа — там имаше три спални. И тук не открих нищо, освен снимки на жена в един шкаф, правени вероятно през шейсетте години. Дребна, около четирийсетгодишна, на фона на тропически пейзаж. Сигурно госпожа Бьом.

Отново слязох на партера. Седнах на един от подиумите, неизвестно защо издигнати в четирите краища на дневната. Много неща липсваха в този дом: медицинското досие на Макс Бьом (човек с присадено сърце би трябвало да притежава множество рецепти, снимки, електрокардиограми…), класическите сувенири от пътуванията му — африкански украшения, ориенталски килими, ловни трофеи, следите от професионалния му живот — нямаше дори документ за пенсиониране, да не говорим за банкови извлечения или данъчни известия. Ако бе искал да зачеркне миналото си, Бьом щеше да направи точно това. И все пак, би трябвало някъде тук да има скривалище.

Погледнах часовника си: седем и четвърт. Ако ще има разследване, полицията скоро ще е тук, ако не за друго, то поне за да запечати вратите. Отправих се към изхода. Отворих вратата, после внезапно се сетих за подиумите — те бяха идеалното скривалище. Върнах се и започнах да почуквам по стените им. Звънтяха на кухо. Бързо слязох в мазето и взех от малката стаичка необходимите ми инструменти. След двайсет минути бях разковал втория подиум и извадил от него три големи запечатани плика.

Отнесох ги в колата си и се отправих към хълмовете над Монтрьо, където исках да ги разгледам на спокойствие. Спрях в една гора и с треперещи ръце разпечатах първия плик.

Той съдържаше медицинското досие на Ирен Бьом, по баща Фогел, родена в Женева през 1942 г. Починала от рак през август 1977 г. в болницата „Белвю“ в Лозана. В папката имаше само няколко рентгенови снимки, диаграми и рецепти, смъртен акт, телеграма до Макс Бьом и съболезнователно писмо от д-р Лирбаум, лекуващ лекар на Ирен. Разгледах малкия плик. Върху него бе изписан адресът на Макс Бьом от 1977 г.: авеню Бокаса, № 66, Банги, Централноафриканска република. Сърцето ми бясно заби. Това бе последният африкански адрес на Бьом. Централноафриканската република, печално известна с лудостта на тиранина Бокаса. Знойната и влажна джунгла в сърцето на Африка — и в сърцето на моето минало. В папката имаше и още снимки на съпругата, както и снимка на Макс Бьом с около тринайсетгодишно момче, чието родство с орнитолога не будеше съмнение. Снимките явно бяха от същия период — седемдесетте години. Семейството в пълен състав: майката, бащата, синът. Но защо Бьом бе скрил тези банални образи в подиума на дневната си?