Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

В три часа сутринта чаках в малката болница в Монтрьо. Пазачът бе изпаднал в шок и остана в изкуственото село. Аз също не се чувствах във форма. Досега не бях виждал труп. Като за първи труп, Бьом си го биваше. Птиците бяха изкълвали част от езика му. По корема и хълбоците му имаше рани, разкъсвания, дълбоки драскотини. С течение на времето щяха да го оглозгат до кости.

„Знаете, че щъркелите са плътоядни, нали?“ — ми бе казал Бьом. Сега вече нямаше вероятност да го забравя.

Докато пожарникарите сваляха тялото, бях наблюдавал действията им, без да продумам и, признавам, без да изпитвам каквото и да било. Само някакво чувство за отсъствие, сякаш всичко това се случваше другиму.

Сега чаках. И си мислех за последните месеци от съществуването ми — два месеца, изпълнени с птици, които сега щяха да приключат с погребение.

По онова време бях напълно приличен млад човек. На трийсет и три години защитих докторат по история, резултат от осемгодишно изследване на „понятието за култура у Освалд Шпенглер“. Когато завърших този труд от близо хиляда страници без никаква практическа стойност, имах само една мисъл: да забравя учението. Бях уморен от книги, музеи, филми. Уморен да съществувам чрез химерите на изкуството и науката. Исках да действам, да живея истински.

Познавах млади лекари, които се бяха насочили към хуманитарната помощ, адвокати, обиколили Индия и вкусили от мистицизма й, преди да се отдадат на кариерата си. Аз не се готвех за определена професия и нямах вкус към екзотиката, нито към чуждото страдание. Тогава осиновилото ме семейство за пореден път ми се притече на помощ. „За пореден път“, защото, откакто преди двайсет и пет години брат ми и родителите ми загинаха при злополука, бившият дипломат и съпругата му ми осигуряваха всичко, от което се нуждаех: първо бавачка, после достатъчно пари.

Та Жорж и Нели Бреслер ми предложиха да ме свържат с швейцарския им приятел Макс Бьом, който търсел такъв като мен. „Като мен ли?“ — попитах, записвайки адреса. Отговориха ми, че ставало дума само за няколко месеца, след което щели да ми потърсят истинска работа.

След това нещата приеха неочакван обрат и първата ми среща с Макс Бьом се е запечатала с подробности в паметта ми.

През въпросния ден, 17 май 1991 година, към четири часа следобед се озовах пред къща с масивна дървена врата на улица Лак номер 3 в Монтрьо. Позвъних. Изтече цяла минута, преди един мъж на около шейсет години да ми отвори и да попита широко усмихнат: „Луи Антиош?“ Кимнах и влязох у Макс Бьом.

В антрето домакинът дръпна една завеса и ми направи знак да го последвам надолу по вътрешните стълби до стая с белосани стени, в която имаше само едно дъбово бюро и върху него пишеща машина и документи. На стената висяха карти на Европа и Африка и многобройни графики на птици. Седнах. Бьом ми предложи чай. Приех с удоволствие — пия само чай. Бьом извади термос, чаши, захар и лимон. Докато сервираше, го разгледах по-внимателно.

Беше дребен и набит с късо подстригани съвършено бели коси. Бели мустаци пресичаха кръглото му лице. Имаше навъсен и заедно с това странно добродушен вид. Очите му като че ли непрекъснато се усмихваха.

Поднесе чая, седна, скръсти ръце и започна:

— Значи вие сте роднина на старите ми приятели Бреслер.

— Осиновен съм от тях.

— Винаги съм мислил, че нямат деца.

— Наистина нямат. Искам да кажа, родни деца. Истинските ми родители им бяха близки приятели. Когато бях на седем години, майка ми, баща ми и брат ми загинаха при пожар. Тогава Жорж и Нели ме осиновиха.

— Нели ми каза, че сте много способен млад човек.

— Боя се, че е преувеличила. (Отворих чантата си.) Нося ви автобиография.

Бьом не пое листа.

— Имам пълно доверие в преценката на Нели. Тя спомена ли за „мисията“ ви? Каза ли ви, че става дума за нещо много необичайно?

— Нищо не ми каза.

Бьом помълча и ме загледа, сякаш дебнеше реакциите ми.

— На моята възраст човек запълва времето си с каквото може. Аз особено се привързах към някои същества.

— За какво става дума? — попитах.

— Не за хора.

Бьом отново замълча. Явно му харесваше да ме държи в напрежение. Накрая прошепна:

— Става дума за щъркели.

— Щъркели?

— Виждате ли, винаги съм бил природолюбител, а от птици се интересувам от четирийсет години. Като млад прекарвах часове в гората. Бях влюбен в белия щъркел. Той е фантастична прелетна птица, която всяка година изминава двайсет хиляди километра. Когато през есента щъркелите отлитаха към Африка, в сърцето си и аз заминавах с тях. По-късно избрах работа, която ми позволяваше да пътувам и да ги следвам. Аз съм пенсиониран инженер, господин Антиош, и през целия си живот съм гледал да работя на обекти в Средния Изток и в Африка, на пътя на щъркелите. Сега не мърдам оттук, но продължавам да изучавам миграцията. Написал съм няколко книги на тази тема.