Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Видя ги да се прегръщат — поне така му се струваше. Видя как жената отхвърля назад глава и се извива. Как Ниманс се навежда и вади оръжието си. Видя как от устните му избликна кръв и разбра, че жената бе разпрала вътрешностите му с ножа си. Чу приглушени изстрели, с които Ниманс унищожаваше плячката си, докато двамата продължаваха да стоят слети в смъртоносна прегръдка.

— НЕ!

Карим затича към двойката, която залиташе на високия бряг на езерото. Поиска отново да извика, поиска да върне времето назад. Но не можа да попречи на неизбежното — Пиер Ниманс и жената паднаха във водата, която бавно ги повлече навътре. Скоро прегърнатите трупове минаха покрай скалите и изчезнаха в реката, която течеше към града.

Младото ченге стоеше неподвижно и продължаваше да гледа водата, да слуша ромоленето й някъде там отвъд скалите, отвъд езерото. Но внезапно усети — явно кошмарът никога нямаше да свърши — острието на нож, допрян до гърлото му.

Една ръка се плъзна под мишницата му и извади глока.

— Радвам се да те видя пак, Карим.

Гласът бе нежен. Карим бавно се обърна и веднага позна овалното лице, матовия тен, светлите, замъглени от сълзи очи.

Знаеше, че се намира пред Юдит Еро, съвършеното копие на жената, която Ниманс бе нарекъл Фани. Пред момиченцето, което толкова бе търсил.

Момиченцето, станало жена.

Напълно и истински жива.

— Бяхме две, Карим. Винаги сме били две.

— Разкажи ми, Юдит. Разкажи ми всичко. Ако ще умирам, поне да знам.

Младата жена все още плачеше, двете й ръце стискаха глока на полицая. Носеше черна мушама, костюм за подводно плуване и тъмна каска.

— В Сарзак, когато мама разбра, че дяволите са ни открили, тя разбра също така, че никога няма да се отървем от тях. Че те винаги ще ни преследват и накрая ще ме убият. Тогава й хрумна нещо гениално. Каза си, че единственото място, където няма да ме търсят, е в сянката на близначката ми Фани Ферера. В самото сърце на живота й… Каза си, че със сестра ми трябва да живеем един живот, тайно от всички останали.

— Другите родители… знаеха ли?

Юдит се засмя през сълзи.

— Не, глупчо. Фани и аз се бяхме опознали в училище „Ламартин“ и вече не искахме да се разделяме. Така че малката ми сестричка веднага се съгласи. Двете щяхме да живеем един и същи живот, без никой да знае за това. Но най-напред трябваше да се отървем от убийците — завинаги. Трябваше да ги убедим, че съм мъртва. Мама организира всичко с цел да си помислят, че се опитваме да избягаме от Сарзак. А всъщност ги водеше към капана — пътната злополука.

Карим разбра, че и той самият се бе хванал в капана четиринайсет години по-късно. Ако само за няколко часа бе успял да проследи пътя на Фабиен и Юдит Еро, това беше, защото те самите го бяха насочили по него. Точно както бяха насочили Кайоа и Сертис през 1982 г.

Юдит продължи, сякаш бе прочела мислите му:

— Мама ви измами всичките. Всичките! Никога не е била религиозна. Никога не е вярвала в дяволи. Никога не е искала да гони демоните от лицето ми. Избра монахиня да вземе снимките, за да могат по-лесно да я проследят, схващаш ли? Правеше се, че заличава следите ни, но всъщност очертаваше ясен, очевиден път, за да доведе убийците до финалната сцена… Затова се довери на Крозие, който е дискретен като сврака…

— Кайоа и Сертис не са тръгнали по този път. Никой не ми е говорил за тях по време на разследването.

— Те бяха по-предпазливи от теб! Но тръгнаха по пътя ни. Не ни беше лесно, вярвай ми… Защото, когато организирахме злополуката, Кайоа и Сертис ни бяха открили и щяха да ни убият.

— Злополуката… Как успяхте?

— Цял месец й трябваше на мама, за да я подготви. Особено номера с разбиването на колата в стената. Трябваше да се изпълни така, че да оцелее…

— А… тялото? Чие беше то?

Юдит се засмя. Беше лек и саркастичен смях. Карим се сети за окървавените гири, за бидоните с бензин, за локвите кръв. И разбра, че Фани само е подкрепяла сестра си и че истинската мъчителка е Юдит. Луда. Луда за връзване.

— Мама четеше всички вестници от областта — криминалната хроника, некролозите… Проверяваше по болниците, по гробищата. Трябваше й тяло, което да отговаря на ръста и на възрастта ми. Седмица преди злополуката изрови едно дете, погребано на сто и петдесет километра от нас. Момченце. Идеалната възможност. Мама вече беше решила да обяви смъртта ми с името Юд. А и нали тялото щеше да бъде неузнаваемо. Дори полът му нямаше да може да се познае. Карим, трябва да знаеш… От петък до неделя живяхме с трупа вкъщи. Момченце, загинало в пътна катастрофа, не беше никак приятно за гледане. Поставихме го в напълнената с лед вана. И зачакахме.