Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Трескаво затърси из чекмеджетата на бюрото регистрите със списъците, които го интересуваха. Не на книгите. Не на студентите.

Само на остъклените кабини, заемани през годините от хилядите читатели.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ниманс очакваше да намери във вътрешната логика на кабините, грижливо подредени от бащата и сина Кайоа, съответствие с това, което бе открил в болницата.

Накрая откри регистрите на местата в библиотеката. Разтвори папката си и извади досиетата на новородените. Изчисли след колко години децата са станали студенти, после потърси имената им в списъка на заеманите места.

Намери ги в плана на кабинките — вписани във всяко квадратче. Не можеше и да се мечтае за по-логична, по-стройна система, по-съответстваща на конспирацията, за която подозираше. Всяко от децата от фишовете винаги бе поставяно — двайсет години по-късно, вече като студент — на едно и също място. С дни, седмици и години в една и съща кабинка, но винаги срещу един и същ студент от другия пол.

Сега Ниманс знаеше, че е прав.

С разтреперани ръце изключи компютъра. Все така седнал зад бюрото на Кайоа се свърза по клетъчния си телефон с нощния пазач на кметството в Гернон. С голяма мъка успя да го убеди да слезе в архива и да донесе от там регистъра на браковете, сключени в града.

Когато пазачът най-сетне се върна на телефона с регистъра, Ниманс започна да му диктува имената. Искаше да знае дали те принадлежат на хора, които са се оженили помежду си. В седемдесет процента от случаите бе точно така.

Ниманс прекоси двора на университета и влезе в административната сграда. Качи се на последния етаж и се отправи към кабинета на ректора. Премина през секретарската стая и свали от стените снимките на младите медалисти. Отвори вратата на ректора, без да чука.

— Какво…

Като видя комисаря, ректорът веднага се успокои.

— Надявам се, че имате нещо ново. Тук всички сме…

Полицаят постави снимките на бюрото, после извади фишовете от папката си. Луис се размърда на стола си.

— Какво наистина…

— Почакайте.

Ниманс разположи фишовете и снимките пред очите му и попита:

— Сравнете тези фишове с имената на шампионите. За същите ли семейства става дума?

— Моля?

— Мъжете и жените от тези фишове са се оженили един за друг. Мисля, че принадлежат към прословутото университетско братство. Трябва да са преподаватели, учени, интелектуалци… Погледнете имената и ми кажете дали наистина това са родителите или бабите и дядовците на поколението от гении, които печелят всички спортни състезания…

Луис сложи очилата си и сведе поглед.

— Ами да, повечето имена са ми познати…

— Потвърждавате ли, че децата на тези двойки притежават изключителни способности — и умствени, и физически?

— Но… да, точно така. Това младо поколение е направо блестящо. Повярвайте ми, те ще изпълнят обещанията си. Впрочем и в предишното поколение вече имаше такива представители. Новото ще затвърди престижа на университета и…

Ниманс прекъсна ректора и прибра фишовете и снимките в папката си. После глухо изрече:

— Радвайте се тогава. Защото тези имена наистина ще допринесат за славата на университета ви.

По лицето на ректора се бе изписал ужас. Той прошепна:

— Но какво ви е? Вие кървите…

Ниманс сведе поглед и видя черна локва върху бюрото. Раната му се бе отворила. Залитна и не успя да отговори на въпроса. След миг се свлече на колене, с лице върху бюрото.

Светлина. Шум. Топлина.

Пиер Ниманс не разбра веднага къде се намира. После видя лице с лекарска шапка. Бяла престилка. Неон. Болница. Колко време бе останал в безсъзнание? Чу глас:

— Започнете преливането. Инжектирайте диприван, двайсет кубика.

Ниманс разбра и се опита да се изправи. Сграбчи китката на лекаря и изрече:

— Не искам упойка!

Докторът поразено го изгледа.

— Не искате упойка! Но човече, трябва да ви зашия. Сцепен сте на две.

Ниманс намери сили да прошепне:

— Местна… Местна упойка.

Човекът въздъхна, после се обърна към анестезиолога.

— Добре. Направете му ксилокаин. В максимална доза. Четирийсет кубика.

Ниманс се отпусна. Затвори очи. Докато лекарят и сестрите се суетяха около слепоочието му, мислите му губеха яснотата си. Сърцето му забавяше ударите си, главата вече не го мъчеше.

Тайната… Тайната на Кайоа и Сертис… Дори това ставаше неясно, странно, далечно… Лицето на Фани… Мускулестото й и нежно тяло… Фани…