Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Не може ли да става дума за членове на едно и също семейство? За близнаци? Спомням си за програмата ти и…

— Само отпечатъците на едноличните близнаци си приличат. А генетичните закони са безкрайно сложни. Съществуват хиляди параметри, които оказват влияние върху дактилните бразди. Невероятно съвпадение би било толкова да си приличат, че…

Карим го прекъсна:

— Имаш ли факс у вас?

— Не съм у нас. Още съм в лабораторията. (Въздишка.) Няма милост за учените.

— Мога ли да ти изпратя фишовете?

— И да ми ги пратиш, няма да ти кажа нищо по-различно.

Лейтенантът замълча. Мосе пак въздъхна.

— Добре де. Заставам до факса. Обади ми се, щом ми ги изпратиш.

Карим изпрати факсовете, после отново набра номера на Мосе.

— Впечатляващо. Сигурен ли си, че върху първия фиш са отпечатъците на починало лице?

— Абсолютно — отвърна Карим.

— Трябва да има някакво объркване в самоличностите, в отпечатъците. Случва се, нали знаеш…

— Ти май не разбираш — прекъсна го Карим. — Няма значение кое име е написано върху фиша. Това, което искам да кажа, е, че ръката на убитото момиченце има същите отпечатъци като ръката, която държеше оръжието ми снощи. Това е. Не ми пука за самоличността й. Просто става дума за една и съща ръка!

Мосе се изсмя.

— Невъзможно е. Само това мога да ти кажа.

В коридорите на жандармерията Карим отново се видя с Марк Костес и Патрик Астие. Съдебният лекар беше пребледнял.

— Отивам в Анеси — обясни той. — Току-що научихме, че има още два трупа. И младото ченге е убито… Ерик Жоано. Това вече не е разследване, а клане.

— Знам. Колко време ти трябва?

— Поне до сутринта. Но там вече има друг лекар. Случаят се разраства.

— Костес, искам да те попитам нещо…

— Слушам те.

— В първия си доклад споменаваш за кабел от спирачка или струна от пиано. Със същата жица ли е убит Сертис?

— Да. Същият материал. Същата дебелина.

— Ако става дума за струна, можеш ли да определиш нотата?

— Нотата?

— Да. Музикалната нота. Ако измериш диаметъра на струната, можеш ли да установиш на коя нота от октавата отговаря?

Костес недоверчиво се усмихна.

— Разбирам. Знам диаметъра. Искаш да…

— Да. Ти или някой от помощниците ти. Тоналността ме интересува.

— Как да се свържа с теб? Имаш ли клетъчен телефон?

— Не.

— Да.

Алтие подаде на Карим малък клетъчен телефон.

— Вземи го. Имам два. Мисля, че ще ти трябва през следващите часове.

Размениха си номерата и Марк Костес излезе. Карим се обърна към Алтие.

— А ти какво ще правиш?

— Нищо особено. Нямам с какво да си нахраня машините.

Карим предложи на инженера да му помага в разследването, като изпълни две задачи.

— Готово — въодушевено откликна Алтие.

— Най-напред се порови в регистрите за ражданията в болницата в Гернон.

— И какво да търся?

— На датата 23 май 1972 г. ще намериш името на Юдит Еро. Виж дали няма сестра или брат близнак.

— Това детето с отпечатъците ли е?

Карим кимна. Алтие попита:

— Смяташ, че има друго дете със същите отпечатъци?

Ченгето смутено се усмихна.

— Знам, че звучи нелепо. Но провери все пак.

— А другата задача?

— Бащата на момиченцето е загинал в пътна злополука.

— И той ли?

— И той. Само че е бил с колело и са го блъснали. През август 80-а. Името му е Силвен Еро. Провери тук, в жандармерията. Сигурен съм, че ще откриеш досието му.

— И какво да търся?

— Точните обстоятелства на злополуката. Човекът е бил блъснат от пиян шофьор, който се е изпарил. Вгледай се във всяка подробност. Може би ще изскочи нещо.

— От рода на нарочна случайност?

— Нещо такова.

— А ти къде отиваш?

Карим отговори:

— Аз се връщам в изходното положение.

В три часа сутринта Ниманс пристигна пред Института на слепите. Вътре беше тъмно. Комисарят позвъни. Един сънен пазач отвори вратата и изслуша обясненията му. После го въведе в голямо фоайе и отиде да събуди директора.

Полицаят зачака. Помещението бе осветено само от една лампа. Четири бели стени, гол под, също бял. В дъното — двойна стълба със светъл дървен парапет.

Направи две-три крачки. Забеляза нещо любопитно — няколко триножника, върху които бяха поставени загадъчни рисунки — приличаха на математически уравнения на фона на призрачни лица. Учудващо беше да види рисунки в заведение за слепи деца.

Полицаят изпитваше дълбоко облекчение. Откакто бе тук, не бе чул нито лай, нито ръмжене. Възможно ли е да няма кучета в център за слепи?