Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Очите. Ръцете. Ниманс долавяше някаква смътна връзка между тези анатомически органи.

— Това ли е всичко?

— Засега да. Започвам аутопсията.

— Колко време ти трябва?

— Два часа. Най-малко.

— Започни от очните кухини и ми се обади, ако откриеш нещо. Сигурен съм, че има знак за нас.

— Имам чувството, че съм пратеник на ада, господин комисар.

Ниманс прекоси библиотеката. До вратата забеляза набития полицай, сведен над дипломната работа на Реми Кайоа. Седна срещу него на една от масите.

— Как върви?

Полицаят вдигна очи.

— Зубря.

Комисарят се усмихна и посочи дебелата папка.

— Нещо ново?

Полицаят сви рамене.

— Все Гърция, олимпиади, спортни състезания… Кайоа говори за свещения характер на физическото упражнение, на рекорда… Било нещо като единение с висшите сили. Според него физическото постижение е било смятано по онова време за средство за общуване с боговете. Например атлонът, тогавашният атлет, можел, като надскочи собствените си възможности, да задвижи мощта на земята — плодородието, изобилието.

— Какво друго?

— Според Кайоа през Античността атлетите са били и поети, музиканти, философи. Много настоява на това. Сякаш съжалява за времето, когато духът и тялото са били слети вътре в човешкото същество. Такова му е и заглавието: „Носталгия по Олимпия“. Носталгия по времето на висшите човеци, едновременно интелигентни и могъщи, духовни и физически развити. Кайоа противопоставя на тази епоха нашия век, в който интелектуалците не могат да повдигнат една гира, а атлетите нямат нищо под шапката. Той вижда в това признак на упадък, на разделение на духа от тялото.

Ниманс си припомни атлетите от съня си. Софи Кайоа му бе обяснила, че според съпруга й спортистите от Олимпиадата в Берлин са възстановили дълбоката връзка между физиката и мисълта.

Полицаят се сети и за шампионите на университета. Децата на преподаватели, за които му бе говорил Жоано и които били най-добри във всички дисциплини, дори в спортните. По свой начин тези свръхнадарени младежи също се доближаваха до идеята за съвършен атлет.

Ниманс се усмихна на полицая.

— Май добре си вникнал в текста.

— Разбирам горе-долу една фраза от две. Обаче разчитам на носа си. Фашагите ги подушвам от далече.

— Мислиш, че Кайоа е бил фашист?

— Не знам точно… Изглежда по-сложно… Обаче митът за свръхчовека, за духовния атлет ми напомня за вечните бълнувания за висшата раса и разните такива.

Ниманс отново си припомни снимките от Олимпиадата в Берлин по стените на коридора в апартамента на семейство Кайоа. Имаше някаква тайна в тези образи и в спортните постижения в Гернон. Но каква?

— Никакъв намек за реки? — попита той. — За пурпурни реки?

— Какво?

Пиер Ниманс стана от стола си.

— Нищо.

По пътя Ниманс се обади на Антоан Ренс.

— Имаш ли новини от англичанина?

— В болницата съм. Още не е дошъл в съзнание. Докторите са песимистично настроени. Посолството на Обединеното кралство е мобилизирало цял взвод от адвокати. И журналистите са тук. Представи си най-лошото и пак няма да е толкова лошо, колкото е тук.

Сателитната връзка беше съвършена. Гласът на Ренс — ясен като кристал.

— А твоето разследване? — попита той.

Тонът му не бе толкова агресивен, колкото първия път — професионалната солидарност, прекараните заедно години надделяваха.

— Сега имаме две убийства. И нита сянка от следа. Но аз продължавам да търся. И знам, че съм на прав път.

Ренс не каза нищо, но мълчанието му беше признание за доверие — Ниманс усещаше това. Попита:

— А за мен?

— Какво за теб?

— Искам да кажа, няма ли процедура по повод на хулигана?

Ренс зловещо се изсмя.

— Искаш да кажеш от вътрешните разследвания? Могат да почакат малко.

— Какво да чакат?

— Да умре ростбифът. За да те обвинят в убийство.

Ниманс стигна в Анеси към двайсет и три часа. Намери улицата и търсения от него номер, паркира и позвъни. На табелата върху вратата пишеше: „Д-р Едмон Шернсе. Офталмолог. Очен хирург.“

Никакъв отклик. Ниманс огледа ключалката. Не представляваше проблем, а един взлом в повече… Проникна в апартамента и забеляза вляво по коридора чакалня, вдясно — облицована с кожа врата.

Кабинетът. Завъртя дръжката и влезе в дълго помещение, всъщност обширна веранда, чийто покрив и двете стени бяха изцяло от стъклени тухли. Някъде се чуваше шуртене на вода.

На Ниманс му трябваха няколко секунди, за да различи в дъното на стаята изправен пред умивалник силует.