Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Откриха колата и собственика й.

— Как?

— Появи се свидетел. Един селянин, който се прибирал с трактора си и видял по окръжен път 143 да минава бяла лада някъде към два часа сутринта. Запомнил само номера на окръга. Проверихме — там наскоро са регистрирали такава лада. Това е нашата кола. Да кажем, с осемдесет процента сигурност.

Карим размисли. Тази информация идваше толкова навреме, че му изглеждаше подозрителна.

— Защо се е появил свидетелят?

Крозие се изсмя.

— Защото Сарзак кипи. Момчетата от съдебната полиция се изсипаха тук с обичайната си дискретност. И медиите са тук. Пълна отврат.

Карим стисна зъби.

— Кажете ми името и града. Бързо.

— С мен не се говори така, Карим!

— Името, господин комисар. Не разбирате ли, че това е моето разследване? Че само аз знам причините за целия този хаос?

Крозие помълча, несъмнено за да си възвърне самообладанието. Когато заговори, гласът му звучеше невъзмутимо:

— Карим, през цялата ми кариера никой не ми е говорил така. Искам отчет за „твоето“ разследване. Незабавно.

По тона се разбираше, че сега не е време да се водят преговори. Карим предаде накратко резултатите от разследването си. Разказа историята на Фабиен и на Юдит Еро. Описа безумното им бягство, смяната на самоличността им, катастрофата, коствала живота на детето. Крозие недоумяващо изкоментира:

— Това твое разследване си е чист роман.

— Смъртта е роман, господин комисар.

— Сигурно… Обаче не виждам връзката между твоята история и снощния случай…

— Вижте, господин комисар, според мен Фабиен Еро не е била луда. Наистина са я преследвали. При това мисля, че са били същите, които се появиха снощи в Сарзак.

— Моля?

Карим пое дълбоко въздух.

— Мисля, че са се върнали, за да проверят нещо. Нещо, което вече са знаели, но което някакво извънредно събитие е поставило под въпрос.

— Откъде ги измисляш тези неща? А и кои може да са тия хора?

— Нямам представа. Но според мен дяволите са се завърнали, господин комисар.

— Чисти измишльотини.

— Може би, но е факт, че някой е влизал в училище „Жан Жорес“ и в гробницата на Юд Итеро. Така че, ако обичате, дайте ми името на собственика на ладата и града му. Искам да знам дали става дума за Гернон. Според мен ключът към кошмара е там и…

— Записвай. Името е Филип Сертис. Адресът — улица Морис Блаш, № 7.

Гласът на Карим потрепери.

— Кой град, господин комисар? Гернон?

— Да, Гернон. Не знам как си стигнал дотам, но явно си попаднал на следа.

Образите на германската фотографка сякаш се бяха материализирали.

Атлетите с бръснати слепоочия тичаха на стадиона в предвоенен Берлин. Леки. Могъщи. Виждаше ги как тичат. Чуваше звука от стъпките им по пистата. Усещаше дрезгавото им дихание.

Скоро обаче се появиха смущаващи подробности. Лицата бяха прекалено мрачни, прекалено затворени. Какво криеха погледите на атлетите? Сред истеричните викове на зрителите те внезапно изложиха на показ изтръгнатите си очи, което не им пречеше да виждат, нито да тичат…

Ниманс се събуди, облян в студена пот. Бялата светлина на компютъра го заслепи. Дискретно се огледа. Никой не бе забелязал, че е заспал и че в съня му ужасът бе добил формата на снимките, окачени по стените у Софи Кайоа. Снимките на нацистката фотографка, чието име бе забравил.

Двайсет и един часът и трийсет минути.

Бе спал само четирийсет и пет минути.

След като посети халето, Ниманс веднага изпрати тетрадката, металните стърготини и пробите от бял прах на гренобълския инженер Патрик Астие чрез Марк Костес, който все още очакваше пристигането в болницата на трупа от ледника.

После дойде тук, в университетската библиотека, за да открие нещо, свързано с думите „реки“ и „пурпурни“. Най-напред бе разгледал картите. Може би някое място носеше това име. После бе потърсил в компютъра книга, каталог, документ, в който да се съдържат тези думи.

Не откри нищо и внезапно заспа. След четирийсет часа без сън нервите му се бяха отпуснали.

Комисарят отново се огледа. Дузина полицаи в цивилно облекло продължаваха да прелистват книгите, в които се говореше за зло, за чистота или за очи… Двама правеха списък на студентите, които често бяха вземали някои от тези книги. Един все още четеше дипломната работа на Реми Кайоа.

Но Ниманс вече не вярваше в литературната следа. А и всички вече знаеха, че съдебната полиция в Гренобъл поема ръководството на разследването поради слабите резултати, получени от тройката Ниманс/Барн/Вермон.