Вера Ганчева - Майстори на разказа

Според немалко социо–и културолози на Запад, според философи, писатели, публицисти либидо и инстинкт за себеунищожаване са едно и прекалено активният живот на плътта потвърждава този парадокс освен с пасивността на духа, с безделието на ума, на по-възвишената чувствителност, потискана от чувственост, а и със стимулиращата го до пределна степен иконография на „обществото на допустимостта“, крайна в тенденциозната си неумереност и свидетелствуваща всъщност за безизходица, която обаче далеч не всеки индивид е в състояние да разбере и разтълкува, да си даде сметка за причинилите я фактори, най-често поради заблудата, че ползува своята лична свобода, неограничена и гарантирана в неограничимостта й от самите устои на това общество, конституционни и етически. В закон — неумолим, отстояван и с кръв, я издигнали още заселниците, придошли в Новия свят от Европа, прокудени или напуснали доброволно Стария, за да се избавят от някаква принуда (икономическа, политическа, религиозна, родово-фамилна…): създавани на свой ред от условията, които създавали, те не само възприемали, а и налагали, безпощадните норми на естествения отбор като социално нужни и задължителни. Така в оцеляващите, по-силни и издръжливи от Другите, по-съобразителни, отърсени от излишни скрупули и угризения, се концентрирали специфични качества на американския характер, сред които особено изпъкват независимостта, необвързаността, самостоятелността, едновременно заложени в него и като предпоставки за жизнегодност, и като критерии за отношение към действителността от гледна точка на готовността й да ги брани и укрепва, да не допуска по никой начин тяхното оспорване и накърняване. Форма на това нейно концентриране в индивида е затварянето му в кръга на собственото семейство, в дома, установяван отначало в градовете, израствали и устройвани по европейски модел, със социално хетерогенно население, но в резултат от естествения отбор, чиито принципи са валидни там не по-малко, отколкото при постепенното завоюване на територии, от граница до граница, обособили се групи и прослойки започват да изоставят жилищните блокове и долепените в плътни редове кафяви къщи във викториански стил, за да се настанят далеч от шума, тълпите и мръсотията — в предградия, никнещи едно след друго, но с диференциран облик, класово очертан и типизиран, архитектурно-битово „соаниран“ според стандарта на обитателите, според тяхната социална, расова, нерядко и верска принадлежност, ала вече сами по себе си доказателства не толкова за отзивчивост към известния призив от 20-те години на автомобилния магнат Хенри Форд („Да разрешим проблемите на нашите градове, като избягаме от тях“ — естествено, с коли, произведени в неговите заводи), колкото за rabbitness, за просъществуване (да употребим напълно подходящия в този случай термин на Чарлс Дарвин), аналогично с безпрекословното право на индивидуална свобода, предоставяна впрочем от обществото с негласната уговорка обаче, че то ще получи онова, което му се полага, за да се развива и обезпечава материална поддръжка на подобни морални домогвания, а следователно и възможността да ги насочва и видоизменя, да манипулира с тях, удовлетворявайки ги… И тъкмо подсъзнателното съмнение в истинността на тази свобода, ерзац подобно на синтетичните хранителни продукти в мамещи опаковки по рафтовете на супермаркетите, крушението на опитите за закрепването й навътре в съзнанието като средоточие и котва на „аз“-а, на личността, подозрението, че реалното е по-привидно, отколкото привидното — реално, нарушават психическото равновесие на героите на Джон Ъпдайк, не напразно считан за ненадминат художник на жанрови сцени от предградията — 5000 само около крупните центрове в САЩ и с над 1/3 от населението на страната, на картини, уж камерни по сюжет и пастелни по тоналност, но дълбоко драматични с цялостното си внушение и атмосфера, с представата, която тези „комикси, прерисувани с четката на Вермеер“, вдъхват и затвърждават за манталитета, сложил върху Америка, върху нейното общество и култура отпечатък, не само емблематичен, а и трудно изличим. Отдръпването от социалната действителност на достатъчно голяма дистанция, та да не бъде преодолявана без нарочно усилие, отшелничеството в „пещерата“ на дома като преднамерен житейски избор 10 10 Едно проучване на екип от социолози, работили няколко години в Шомбърг, типично среднобуржоазно предградие, населено от 50 000 души, все басп , и разположено на около пет мили северозападно от Чикаго, показва например, че едва 3000 регистрирани избиратели участвуват в изборите, а още по-малко са желаещите да се включат в други събития с обществен или чисто политически характер от местен или от по-голям мащаб. — Б.а. , поддържането на контакти предимно с членовете на своето семейство и със съседи, откъснатостта от културните институции и развлечения, съсредоточени в Града, зависимостта от колата за маршрута на ежедневието до местоработата и обратно, от нуждата да е в техническа изправност (както впрочем и вторият автомобил в гаража), от изискванията за специфични извънградски съоръжения и удобства, поглъщащи много средства, внимание и време, подчинеността на радиото и телевизора, на видеоапаратурата за възприемане (безопасно и пасивно) на света, „провинциализирането“ като идейно убеждение и един от плюсовете на личната свобода, чиито минуси обаче са повече, щом нейната „неограниченост и неограничимост“ я изравняват със самота, отнемат на индивида чувството за колективизъм, за принадлежност към някаква цялост, за свързаност и солидарност с хората наоколо, а и по принцип елиминират инициативността и като логика на съществуването му, и като негов енергиен заряд: „предградийният манталитет“ е наистина комплексен резултат от намесата на доста, сложни и различни причини, координирани обаче от двигателите на обществено-политическата система, на социално-икономическата макросреда, обусловила и класовия натюрел в основата на разширяващото този манталитет съзнание, и начина, по който то я репродуцира в отношение към и със действителността — субективен, а обективно предпоставен и ловко насочван.