Вера Ганчева - Майстори на разказа

Темата за тази външна нивелираност в обноските и взаимовръзките на хората, за социално-емоционалния им професионализъм, постиган далеч преди да е натрупан обичайният житейски опит, и то принудително, чрез целенасочено възпитание, по-скоро обществено, отколкото домашно, за драмата, клокочеща дълбоко в кратера на брака и чието изригване възпрепятствуват именно причините, които са я породили — парадокс, не по-голям обаче от този на краха като комфорт или на секса като религия, на либидото като противодействие на страха от смъртта, е основна тема в творчеството на Джон Ъпдайк още от времето на неговите първи стъпки в литературата, на разказите му за студенти в Харвардския университет, опиянени от поривите и амбициите на младостта, от гъсто испанско вино и от поезията на Елиът. Впоследствие героите му напуснаха бунгалата и общежитията на университетските кампуси, за да се настанят във вили из зелените пояси около градовете на Нова Англия — в Кънектикът, Мейн, Върмънт или Масачузетс, да речем, т.е. на Източните щати, още някога предпочетени за заселване от солидна и културно по-издигната, но превзета буржоазия, състоятелна и конформистки настроена, хомогенизирана от понятието басп 2 2 Съкращение от бял, англосаксонец, протестант. На англ. white, anglo-saxon, protestant — Б.а. , обозначаващо генетично и социално привилегирована категория, „чистокръвност“, а оттам и определен мироглед, устои, самочувствие, кодирани в съответно поведение, житейско и обществено, чиято аморалност Ъпдайк разбира и проницателно разкрива в нейната символна и симптоматична същност на характеристика на Америка, сигурно толкова по-неласкателна с оглед на факта, че тъкмо това съсловие, средината на „средната класа“, винаги е било гръбнакът — икономически и политически, нравствено-ценностен на САЩ от самото им учредяване преди 210 години. По произход басп (един от прадедите му напуснал Холандия, за да се установи през 1650-а в Нови Амстердам, както тогава се наричал Манхатън), израснал в бита и атмосферата на този социално-етнически кръг, сред типизиращи го представители и с традициите му, той ги превръща в сцена и персонаж на истинска „човешка комедия“, която създава с последователност — освен неотклонна и някак показателно натрапчива, — напомняща откровения но време на непрекъснат, дългогодишен психоаналитичен сеанс. И писателят сякаш подтиква читателите да го предразполагат към тях отново и отново, сам изграждайки се личностно и творчески в хода на десетилетията с проблемите, трусовете, метаморфозите им, които регистрира в своята хроника на американската действителност и нрави с обсег и дълбочина, придаващи й обективно висока стойност — както художествена, така и документална, историческа. Такава оценка не е пресилена, щом се прави от критици с различен вкус, натюрел и равнище, при това не само в САЩ, но и в много други страни на света, където произведенията на Ъпдайк са не по-малко известни. Заслуга за широката им популярност несъмнено има тяхната сюжетика, триадите любов-брак-изневяра и отчужденост-развод-спомен/вина , съчетани с професионалното умение, с овладяната до съвършенство писателска техника, отредили му видно и трайно място сред авторите именно на бестселъри, каквито неговите книги впрочем стават почти без изключение. Но независимо че фигурират в общите ранглисти наред с булевардни еднодневки, криминални и приключенски романи, фантастика, приложна социология и пр., те неизменно са начело и в класациите с по-придирчив подбор на заглавия, предназначени за взискателна и литературно ерудирана публика.

Всъщност още от първите си изяви — разкази, отпечатани в списание „Ню Йоркър“, Ъпдайк, тогава двадесет-двадесет и няколко годишен, бе направил твърде силно впечатление на критиците с изненадващата за дебютант лапидарност на стила, с неубягналата от набития им поглед раздвиженост на вътрешните пластове в повествованието и езика — не на връхните, което обикновено отличава начеващия писател, а и със своята подчертана привързаност именно към романтичната традиция в американската литература, без сам да оспорва или отрича контрастиращите с нея тенденции и феномени, търсения, похвати, които дори откроява, в редица случаи и рязко, тъкмо чрез непринуденото си разграничаване от тях. И ако за немалко критици той в началото на своя творчески път напомня Франсис Скот Фицджералд, притежаващ дарба като „скъпоценен камък, с който се чуди какво да прави“ (сравнението е на Едмънд Уилсън), ретроспекцията, вече предлагана от изминалите десетилетия, показва, че Джон Ъпдайк отрано е бил наясно за стойността й и грижливо я е шлифовал до блясък, истински, не с лъскавината на сръчното занаятчийство. Популярността и творческата зрелост обаче не са спестили и нему проблемите, за които стана дума по-горе, красноречиво обобщени от факта, че в съзнанието на милиони читатели днес той продължава да е авторът на „Заеко, бягай“ (1960) или на „Кентавърът“ (1962), или на „Заекът е богат“ (1983) или на „Вещиците от Ийстуик“ (1984); и макар констатацията, че действителността, която възпроизвежда най-щателно, с реалистична достоверност, е под равнището на таланта му, да не е лишена от правдоподобност, килимът отдавна се разгъва и с почти непроменена, и с доста избледняла шарка. Въпросът не се свежда до съставките на багрилата, а по-скоро до монотонността на орнамента, отнемаща сякаш от сочността на колорита, при Ъпдайк впрочем не интензивен или крещящ, а нарочно приглушен, за да не накърнява или затуля прецизността при употребата на изразните средства, в отсевките и в детайлите, с която той — „Вермеер на двуетажна Америка“, рисува жанрови сцени из живота на обитателите й. Портретува ги впрочем най-често групово или по двойки, в няколкоформатни композиции, почти винаги предшествувани от етюди и при които оптичната точност на неговите наблюдения личи не толкова от строга определеност или завършеност на живописното изображение, от конкретни измерения в пространствената „режисура“ на платната, колкото, напротив, в свободата, с която е третиран замисълът, сигурно привидна обаче, както привидно мимолетни са игрите и взаимоотношенията на образи, състояния, цветове, преливни в своите очертания, преходи, нюанси, но с трайно внушение за реалната същност на явленията, от които произтича вътрешната им закономерност, а и естеството на свързаните с тях проблеми, чиято острота влиза в дисонанс с импресионистичната мекота на тези картини, рамкирани с дискретна изисканост, за да са в тон със салонната подредба в гостните на първия етаж, поръчана по някой от каталозите на прочутата търговска фирма „Сиърс“. (Псевдо)рафинираността на обстановката и високото битово качество на живота, отъждествявано с негово духовно съдържание, свидетелствуват за успешно осъществяване на главни моменти от прословутата американска мечта, в хода на което обаче героите на Ъпдайк и техните първообрази са загубили не само младежката скромност и пъргавина на телата си, но и стабилността на психиката, устойчива някога благодарение на илюзиите, неосъзнати като такива, и моралната опора, предоставяна, да речем, от треньора по бейзбол или баскетбол, традиционна фигура в САЩ, олицетворяваща „силно рамо“, наставник и приятел едновременно, на надеждите за истинско щастие, подменено с хедонизма на материалното благополучие и с потребление заради потреблението: житейски принцип и парадигма в американското общество особено в периода, известен като „годините на Кенеди“, след зимата на маккартизма, в разгара на „сексуалната революция“ и преди нравствено-политическия смерч на провала във Виетнам. Ъпдайк показва как луксозните отпадъци на консуматорството, достигнало пропорции, граничещи с абсурда, затрупват и последните останки от наследството на пуританството, социален и морален норматив, ценностна система и начин на живот, предавани като щафета от поколение на поколение басп , как доволството се превръща в удобен заместител на удовлетворението и егоцентризмът — в инстинкт за оцеляване, прикриван под формата на вътрешно съсредоточаване на дефицитни енергии, в професионализъм, как напливът на вещи и мисли за тях причинява отлив на чувства, напоителни за душата, или как билетът за поредното хилтънизирано пътешествие служи като гаранционна карта на постигнатия просперитет — при това не с обсега и понятийната палитра на социолог, без крайната пестеливост, направо скъперничество спрямо езика и метафориката у един Бекет например, който оставя гласа на Ужаса да кънти безпрепятствено в бездната на Пустотата, където се е зародил, а с художествена разточителност и елегантност (твърдят, че си служи с най-богат речников фонд измежду съвременните писатели в САЩ), приемливи и дори привлекателни сред реквизита в поп-рококо на този свят, чиято обреченост той усеща безпогрешно и разкрива ужас, не по-малък, ала притаен, в не по-малко страшна пустота. Така неколкократно се увеличава ефектът от диверсията на писателя, внедрен дълбоко в реалността, която отразява, и съзнателно поел риска от сливане на наблюдател и наблюдаемо, от преплитане на субективно-емоционално и идейно-мирогледно, от балансиране на предела между голямото изкуство и неговите имитации за най-непретенциозна употреба, без при това да се стига до компромиси било с критериите и очакванията на интелектуалния елит, било с вкусовете и предпочитанията на масовата публика: мярка, точно спазвана от Джон Ъпдайк с умение, свойствено за него и което му отрежда специфична позиция в американската белетристика днес. Позиция двояка, в известен смисъл може би не дотам завидна — на самотник, но нито аутсайдер, нито единак и който не се числи към определена школа, група, кръг, няма литературни настойници или възпитаници и участвува в цялостния културен живот, в процесите му с присъствие, катализиращо ги въпреки дистанцията, а дали не и поради нея, та сякаш за да се застрахова от евентуални горчивини и удари, обикновено съпътствуващи такава изолираност (независимо дали е привилегирован статут или принуда), пък и за да разшири тематичния обхват на творчеството си извън предградийните укрепления на „средната класа“, но едва ли просто така, от самота и на шега, както считат някои (доста) критици, той си създава алтер ето писателя Хенри Беч, по външни данни пълна негова противоположност и най-ексцентричният неудачник в галерията от Ъпдайкови типове и образи. В двете книги за Беч 3 3 Става дума за „Беч: книга“ (1970) и „Беч се завръща“ (1982).