Джули Гарууд - Убийствен чар

Вече не мога да направя нищо, помисли си тя. Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и закуцука към пътеката. Коляното й пулсираше болезнено при всяка стъпка.

— Пожелайте ми късмет.

— Ейвъри — извика Мел. Той я изчака да се обърне към него, после й хвърли служебния бадж. — Сигурно трябва да си носиш картата.

— Да, вярно. Ще искат да ми я вземат, преди да ме придружат до изхода.

Марго извика след нея:

— Хей, Ейвъри, погледни нещата от друг ъгъл — ако те уволнят сега, няма да се тревожиш, че ти се трупа несвършена работа, докато си на почивка с леля си в онзи луксозен хотел.

— Не съм решила дали ще ходя с леля си или не. Тя още си мисли, че ще развеждам онези деца из Вашингтон.

— Да, но след като този ангажимент отпадна, можеш да се поглезиш малко настоя Марго.

— Точно така, трябва да отидеш — присъедини се и Лу. — Можеш да останеш в хотел „Утопия“ цял месец и да поработиш върху автобиографията си, преди да започнеш да си търсиш работа.

— Не ми помагате изобщо — каза им Ейвъри, без да поглежда назад.

Кабинетът на Картър бе четири етажа по-нагоре. В друг ден тя би се качила по стълбите, за да се раздвижи, но лявото коляно я болеше прекалено силно и токът на дясната й обувка можеше да се отчупи напълно всеки момент. Почувства се изтощена само от разстоянието до асансьора. Докато го чакаше, се упражняваше какво ще каже на Картър, когато той я попиташе какво си е мислела, че прави.

Вратата се отвори. Ейвъри стъпи напред и усети, че нещо щраква. Погледна надолу и видя, че токът на обувката й е заседнал в процепа между асансьора и пода. Тъй като наоколо нямаше никой, тя вдигна полата си нагоре, наведе се и опита да измъкне тока. Точно в този момент вратата на асансьора се затвори и блъсна главата й.

Като изруга тихо, Ейвъри падна назад. Асансьорът започна да се издига и тя се хвана за перилото отстрани. Стисна счупения ток и се изправи точно когато вратата се отвори на първия етаж. Докато стигна до четвъртия етаж, асансьорът беше пълен с пътници и Ейвъри бе притисната в дъното му. Чувствайки се като идиот, тя си проправи път до вратата и излезе с накуцване.

За нещастие кабинетът на Картър се намираше в далечния край на коридора. Стъклените врати бяха толкова далече, че Ейвъри дори не можеше да прочете името, изписано над месинговата дръжка.

Я се стегни, помисли си тя и тръгна към вратата. На половината път спря да провери колко е часът и да даде почивка на крака си. Имаше една минута. Можеше да стигне навреме, помисли си и отново тръгна. Шнолата й се откопча, но Ейвъри я хвана, преди да падне на пода. Закопча я обратно на тила си и продължи. Започваше да съжалява, че колата на госпожа Спийгъл всъщност не я беше блъснала. Тогава нямаше да й се налага да измисля извинения и Картър щеше да й се обади в болницата и да я уволни по телефона.

Стегни се, повтори си тя. Можеше ли да стане още по-лошо?

Разбира се. Точно в секундата, когато отвори вратата на кабинета, чорапогащникът й започна да се свлича. Докато докуцука до бюрото на секретарката, коланът му вече беше някъде около бедрата й.

Достолепната брюнетка беше облечена в убийствен костюм „Шанел“ и изглеждаше леко стъписана от вида и походката на Ейвъри.

— Госпожица Дилейни?

— Да.

Жената се усмихна.

— Идвате точно навреме. Господин Картър ще го оцени. Графикът му е много сгъстен.

Ейвъри се наведе напред, когато жената вдигна слушалката на телефона, за да съобщи за пристигането й.

— Има ли тоалетна наблизо?

— В другия край на коридора, след асансьорите, вляво.

Ейвъри погледна назад и обмисли вариантите. Можеше да закъснее за срещата, да се опита да пробяга километричното разстояние, за да свали проклетия чорапогащник или можеше…

Секретарката прекъсна трескавите й мисли.

— Господин Картър ще ви приеме веднага.

Тя не помръдна.

— Можете да влезете.

— Ами…

— Да?

Ейвъри бавно се изправи. Чорапогащникът не помръдна. Тя се усмихна и каза:

— Тогава ще вляза.

Завъртя се и продължи да се усмихва, като се придържаше за ръба на бюрото, после се опита да ходи, сякаш токът й си беше на мястото. С малко късмет, Картър изобщо нямаше да забележи състоянието й.

Кого заблуждаваше? Този човек бе професионално обучен да забелязва и най-малката подробност.

Висок, внушителен на вид, с гъста прошарена коса и квадратна брадичка, Том Картър се изправи, когато Ейвъри влезе. Тя пристъпи несигурно напред. Когато стигна до стола пред бюрото му, искаше веднага да се хвърли на него, но изчака той да я покани.