Мариус Габриел - Седмата луна

— Завий към големия остров!

— Забравяш, че нямаме кормило — отвърна той.

— На островите може би има прясна вода и храна! Може би има и хора, които могат да ни помогнат!

— Нищо не можем да направим. Освен това на островите може да има и японци.

Остатъкът от платното продължаваше да ги движи с равномерен ход по вятъра. Накъде обаче? Ако вятърът вееше към брега, щеше да ги отведе до земята. Ако обаче вееше към морето, щеше да ги отведе към смъртта. Рут лежеше със затворени и подути очи, свила тънки ръчички на гърдите си. Франсин за пръв път усети в стомаха си остра болка, причинена от глада. Ако скоро не се нахранеха, щяха да бъдат твърде омаломощени, за да оцелеят.

Присви се до Рут, опитвайки се да потисне глада си, и отново изпадна в унес.

След няколко часа гласът на Клайв я върна към живота.

— Погледни!

Франсин се надигна. На хоризонта се бе появила дълга ивица земя. Тя се премести до Клайв. Не вярваше на очите си.

— Това е само облак — каза, с надеждата той да я опровергае.

— Не — засмя се той. — Това е земя, истинска земя. Това трябва да е Ява. Успяхме.

През следващия час ивицата стана по-голяма и по нея се появиха върхове и скатове, хълмове, покрити със зелена тропическа растителност, от която се подаваха сиви скали.

— Казах ти, че успяхме — повтори Клайв и се прегърнаха. Устните им бяха прекалено разранени за целувка.

Убийствената горещина се бе завърнала. Когато наближиха сушата, вятърът отслабна, а после спря. „Лотосов цвят“, натежала от водата в трюма, застина на около километър и половина от брега. От борда се виждаше дори пясъчният плаж и палмите над него. Не се виждаха признаци за човешко присъствие, но това не смути Франсин. Знаеше, че ако успеят да стъпят на твърда земя, ще оживеят. Вгледа се с жадни очи в далечния бряг.

— Твърде далеч е, за да стигнем с плуване — каза делово Клайв. — Течението вероятно ще ни доближи още до него. Разбира се, ако преди това не потънем.

— Да потънем ли?

— Помпата заяде и не работи. Не мога да я поправя. Франсин се отпусна на палубата. Да потънат точно сега, когато брегът се виждаше! Течението обаче продължи да ги приближава към него. В ранния следобед й се стори, че вече е в състояние да достигне брега пешком. Той бе кален и обрасъл с мангрови дървета, чиито корени образуваха фантастични арки и кули. Зад тях други дървета бележеха началото на джунглата. „Лотосов цвят“ поемаше все повече и повече вода и продължаваше да потъва. Не след дълго морето щеше да покрие и палубата.

— Не можем ли да доплуваме до брега? — попита Франсин жаловито.

— Ние — да. Рут — не.

— Ще я взема в ръце.

Така няма да успееш да стигнеш до брега. Нека изчакаме час, ще го наближим повече.

— Обаче потъваме!

— Няма смисъл да напускаме кораба преди да е потънал — каза Клайв делово. — Ще изчакаме. Добре поне, че няма корали. Извадихме късмет. Взех всичко, което си заслужава да вземем. Погледни. — Клайв размота парче плат и м показа притежанията им: голям тежък паранг 3 3 Малайски крив нож. — Б. пр. , няколко ножа и готварски принадлежности и въжета. Сякаш не на мястото си, сред взетите предмети бе и ръчната граната, която им бе дал войникът в Сингапур. Той я докосна с пръст. — Нищо чудно да спаси живота ни, стига още да е в изправност. — След това отново опакова вещите.

Мълчаливо продължиха да изчакват „Лотосов цвят“ да се доближи още повече до брега. Корабът потъваше все по-дълбоко. В трюма му забълбука кална вода, върху която плаваха малкото предмети, оцелели след бурята. Рут бе успяла да излезе от унеса си и вече бе в състояние да седи. Гледаше разсеяно пред себе си. Франсин погали механично мокрите й коси. Усещаше се миризмата на суша, на влажна тропическа гора, ухаеща на разложение и живот.

На около триста метра от брега дъното се блъсна в нещо и корабът се наклони, потрепна и застина. Франсин се раздвижи неуверено. Краката й започнаха да се нагаждат към странния факт, че след толкова дни на море палубата под тях е неподвижна.

— Най-сетне заседнахме — каза Клайв. — Оттук би трябвало да сме в състояние да достигнем брега почти пешком.

Франсин отново огледа тъмната джунгла. Потърси в нея следа от човешко присъствие, ако ще дори и примитивна колиба или виещ се дим. Не видя нищо — само зелена джунгла. Някъде в далечината се виждаха облаци. Може би зад тях се криеше планинска верига.

Водата бе топла, кафява и плитка. Франсин не успя да докосне веднага дъното. След малко обаче стъпи на пясък. Водата стигаше до брадичката й. Като едновременно вървеше и плуваше, тя последва Клайв, който бе качил детето на рамо.