Джон Джейкс - И чудовищата тръгнаха

И тогава, в главата ми някой прошепна: "Ела с мен, Марлоу. В подземията. Искам да те убия, преди да си отида. Вече ми създаде достатъчно главоболия. Искам да те убия със собствените си ръце.

Гласът на инспектор Ром. Умът на инспектор Ром, който ме държеше в железните си обятия, парализиран, занемял. Сграбчен в страшен капан. БОМБАТА — исках да извикам аз. Но хората на инспектора вече бяха на улицата. Инспектор Ром бе втренчил очи в мен. Инспектор Ром…

Този Който Не Ходи.

Човекът, който наричаше себе си инспектор Ром се разсмя диво. Смехът му отекна като погребален звън в главата ми, все по-силно и по-силно докато най-накрая загубих съзнание.

С възвръщане на съзнанието започнах да виждам нещата по-ясно. Някой сякаш подреждаше мислите ми, сякаш разкриваше пред мен всичко, което исках да зная, за да ми се присмее, преди да ме убие. Защо от всички инспектори в Скотланд ярд бях попаднал имено при него? Защото той го бе пожелал. Той бе направлявал всички мои стъпки и същевременно се бе престорил, че поне малко ми вярва за нападението над премиер-министъра, за да не събуди подозрението ми. Сега вече разбирах.

Отново този ужасен смях.

За да се добере до мен, той си бе затворил очите пред провала на атаката и бе оставил Безаров да умре. Изпълнил бе дълга на инспектор Ром и бе спасил премиер-министъра. И после бе освободил своите подчинени. Само аз и той присъствахме на последните думи, които бе прошепнал Безаров. После ме бе прехвърлил тук, в подземията, за да се разправи безпрепятствено с мен. Един внимателно обмислен, грижливо подготвен и перфектно изпълнен план, чийто успешен край вече не бе далеч.

Мислите в главата ми ускориха своя бяг. Накъде ще поема сега? Париж, Берлин, Америка, където и да е. Стъпка по стъпка. Накъдето посочат с ръка „върховните“.

А къде бяха самите те? Сякаш някаква огромна невидима ръка сви в шепата си мозъка ми. Господарите бяха в Русия, на Изток. Ала жадуваха целия свят да е техен. Били сме слепци, да не го виждаме.

Бяхме съвсем сами в подземията, а до избухването на бомбата оставаха само два дни. Инспектор Ром би могъл да умре като герой, нали? Започнах все по-трудна да разбирам мислите му… премиер-министърът пощаден, за да умра аз… и някаква ужасна, бездънна ненавист в Този Който Не Ходи, океани от зло. Нещо за отмъщение, лично…

Събуди се, Марлоу!

Отворих очи. Стаята, в която се намирах по нищо не се отличаваше от онази, в която двамата с Джерасмин бяхме нападнали човека с превръзката. Пред очите ми плуваше тялото на инспектор Ром, очите му бяха вперени в моите. Но… но… мили Боже… той нямаше крака!

От кръста надолу нямаше нищо — само празно пространство! Панталоните, чорапите и обувките се въргаляха на пода. Ужасното видение се поклащаше ухилено пред мен. В ръцете си Този Който Не Ходи стискаше огромен пистолет.

— А сега, Марлоу, — каза той с равен глас — искам да ти кажа, че ти остават само още трийсетина секунди живот. — Говореше почти нежно. — А ти така си се втрещил в краката ми — той се изсмя при тия думи. — Мисълта, Марлоу. Силата на ума. Живот там, където го няма. Инспектор Ром ходеше с краката на мисълта.

На мисълта… отчаяно търсех някакъв отговор. Почувствах, че в главата ми се промъква друг глас, сякаш се мъчи да разчупи някаква стена. Усещах тежестта на пистолета в джоба си. Този Който Не Ходи бе увереч, че не ще мога да го използвам. Бих ли могъл наистина? Ако гласът… ако гласът…

— Трийсет секунди, мистър Марлоу — започвам да броя.

Лицето ми беше обляно в пот. Гласът… гласът идваше все по-близо, в компания на други древни гласове, като вятър който свири край опустелите храмове по заснежените планински върхове. Към мен летяха душите на хора, които са се докосвали до свещеното, божественото, повикани от оня първи глас за да ми помогнат. Ако само знаех как да им отворя вратата. Но как? И кой ги бе призовал, щом не бях аз?

— Двайсет секунди. Приготви се, Марлоу. Моли се на своя Бог, който не съществува — той се изсмя и дръпна петлето на пистолета. — За мен ще бъде удоволствие да те застрелям, Марлоу. Достатъчно ми попречи…

Ела! Ела! — из хиляди антични страни някой зовеше силата. Силата и животът… които се надигаха, бореха… някой разчупваше тази страшна преграда…

— Петнайсет секунди, Марлоу.

Идвам… мъча се… идвам… назови ме по име…

„Не мога“ — помислих си обезумял. „Не зная нищо за тези неща. Не познавам тези сили.“

— Десет секунди.

Трябва да ме назовеш по име.