Джон Джейкс - И чудовищата тръгнаха

— Помните ли ме? — рекох аз. — Стивън Марлоу. Човекът с безумната история.

— Помня ви, разбира се — отвърна той с пребледняло лице.

— Пуснете ме да вляза — махнах с пистолета.

Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, като затворих вратата след себе си.

— Облечете си палтото — наредих му аз.

— Къде отиваме?

— На „Даунинг стрийт“ 10.

— На "Даунинг стр… — той се задави. — Вие сте луд!

— Това е част от моята история — заговорих със спокоен глас. — История, която не е нито безумна, нито невероятна. Ако не дойдете с мен на „Даунинг стрийт“, утре в десет премиер-министърът ще бъде убит също като лорд Уолтърс и сър Гай Фолвершам. Искам да дойдете с мен, за да ми помогнете да убедя и други хора в правотата на това, което знам. И това е единствения начин самият вие да ми повярвате.

— А ако откажа? — запита тихо той.

— Ще бъда принуден да ви убия, инспектор Ром. Вярвате ли ми?

Той ми хвърли изпитателен поглед.

— Не — каза най-накрая. — Но ще си взема палтото.

Спряхме едно такси. Пъхнах пистолета в лицето на шофьора и му казах да се разкара. Наредих на инспектора да седне до мен и подкарах към „Даунинг стрийт“. Прекарахме последните часове на нощта паркирани в края на улицата, докато запознавах инспектора с преживяното до момента. Високо над нас звездите чезнеха в бледата светлина на утрото. Излях пред него всичко, и това което вече знае и това което не знае. Спирах се на всеки детайл, описвах всяка подробност, всеки миг.

А след това му рекох:

— Вярвате ли ми сега?

— Не — отвърна той. — Не ви вярвам. Ще ме убиете ли, само защото смятам всичко това за невероятно?

— Проклет да бъдете! — извиках му аз. — Това няма да спре дотук. Те ще подпалят Европа, ще унищожат Америка и никой няма да ги спре, защото всички ще мислят, че това е невероятно! И тогава ще нахлуят, от Изток, от Русия, ще дойдат тук и малкото оцелели ще съжаляват, че са останали живи.

— Единственото, в което съм съгласен е, че трябва да се вземат предпазни мерки — каза той, когато зората започна да оцветява тъмния хоризонт. — Лорд Уолтърс и сър Фолвершам бяха убити, така че повече не бива да се рискува. Трябва да позвъня в Скотланд ярд за подкрепление.

— Картечници — настоях аз. — Да докарат картечници!

— Освен това ще настоявам пред вишестоящото началство премиер-министърът да бъде преместен от споменатия адрес. Трябва да намерим телефон. Това е доверието, което мога да ви окажа, Марлоу. Поне до този миг вие нямате зад гърба си престъпление.

— Намерете вашия телефон — отвърнах почти с облекчение аз, като благодарих на Бога за тази негова педантичност. Макар и да не виждаше размерите на опасността, той се стараеше да вземе мерки срещу нея в размерите, в които си я представяше.

Целият бях плувнал в пот. Утрото беше ярко, доколкото може да е ярко едно утро под оловносивото небе. В уречения час премиер-министърът вече го нямаше на „Даунинг стрийт“ 10. Минути преди това той бе откаран в неизвестна посока. На прага се бе огледал безстрастно, с достойнство. Трябваше да го запазим от тези отвратителни същества. Него и всички честни, почтени хора, навсякъде по света. Те го заслужаваха!

Във всяка стая дебнеше по един агент въоръжен с картечница. Останах с Ром, двамата пушехме цигара от цигара. Чувствах се като на сън, жадувах да се пробудя и да разбера, че всичко е било само един кошмар. Часовникът в съседната стая започна да отброява. Беше десет.

Те изскочиха от пода, шест мрачни сенки, които се материализираха в черния смерч, който се изви насред стаята. Сред тях бе и капитан Безаров. Идеха направо от подземията.

Оглушително изреваха картечниците и съществата се замятаха с ужасни писъци, целите облени в черна кръв, а наоколо замириса на разложена плът. Безаров подскочи и се просна безжизнено на пода. Само за миг, ужасният отряд прехвърлен със силата на мисълта от подземията до тази сграда, бе срещнал своята смърт.

Наведох се над Безаров, полумъртъв, лицето му гърчещо се в предсмъртни конвулсии. Нуждаех се от съвсем малко информация и я изтръгнах от него. БОМБА. Под Лондон. Която ще унищожи града. Привечер. След два дни. Привечер.

— Ром — изхриптях аз. — Трябва да слезем в подземията.

— Да, Марлоу — отвърна той, вперил поглед в лицето ми. — В подземията. — Той млъкна и продължи да ме гледа с разширени от ужас очи.

Опитах се да кажа нещо. Не успях. Не можех да проговоря нито дума. Гърлото ми бе свито и пресъхнало. Парализиран от ужас, като в просъница чувах как Ром дава нареждания на хората си да се върнат в Скотланд ярд.