Джон Джейкс - И чудовищата тръгнаха

— Сам ли е там? — запита Джерасмин.

— Чува се още един глас. Това сигурно е охранителният пост.

— Ще трябва да ги нападнем — рече Джерасмин.

Кимнах. — Анджела, ти остани тук докато те повикаме. — Вдигнах ръка за да прекъсна възраженията и. — Готов ли си?

Джерасмин каза че е готов. Ала изглежда все още се колебаеше. Зад ъгъла без съмнение ни дебнеше смъртта. Самата мисъл за това бе в състояние да ме парализира. Поех дълбоко въздух, измъкнах пищова, стиснах го с потните си длани и се втурнах по коридора. Джерасмин ме последва.

Веднага след като свърнахме зад завоя се разнесе тревожния звън на алармата. Изругах, че не съм се сетил по-рано. А до вратата имаше поне трийсет крачки! Почти ги бяхме преполовили, когато алармата внезапно замлъкна. Така или иначе, имаха достатъчно време да се подготвят. Хвърлих се през вратата и се претърколих, едновременно натискайки спусъка. Приклекнали зад масивното бюро, двамата мъже отвърнаха на огъня. Единият беше мъжът с черната превръзка, който мигновено ме разпозна и избухна в истеричен смях. Явно беше уверен, че сме паднали в капана. Другият, мургав мъж с мустаци и златисти обици стреляше по нас с една ръка. С другата трескаво натискаше копчето на алармата.

Само в миг помещението се изпълни с пукотевица и дим. Прицелих се и гръмнах. Ръката на мургавия се обля в кръв. Алармата престана да звъни. Той подскочи назад и в този миг Джерасмин го простреля в главата.

Мъжът с превръзката изпищя и захвърли уплашено своя пистолет.

— Не ме убивайте — закърши се той. — Дайте ми последен шанс. — Той бавно вдигна ръце над главата, ала аз забелязах, че единственото му око се върти диво във всички посоки. Очевидно слушаше нечии нареждания…

От стаята се излизаше в поне половин дузина коридори, които водеха във всички посоки. По някой от тях, знаех, щяха да се появят и нашите убийци. Джерасмин се хвърли напред и опря дулото на пистолета в шията на едноокия.

— Започвай да говориш — прошепна със стиснати зъби той. — Веднага. Иначе приятелчетата, дето ги повика на помощ ще те заварят изстинал.

— Не зная много, ваша чест — захленчи едноокият. — Кълна се в живота на Исус, нищо не зная, ваша чест.

Джерасмин притисна по-силно дулото.

— Следващото нападение. Кога ще бъде? Коя е следващата жертва?

Мъжът се гърчеше, опрян в стената.

— Моля ви, ваша чест… — окото му блестеше диво.

— Казвай! — изръмжа страшно Джерасмин. От коридора повя тежка, застояла миризма. Не миризмата на чудовищата. Лъхаше на влага, на река. Вероятно този коридор излизаше на Темза. Запомних за всеки случай разположението му и се обърнах към Джерасмин и едноокият, който продължаваше да фъфли уплашено. В далечината, от друг коридор се чуха бързо приближаващи се стъпки. Разполагахме със съвсем малко време.

— Ще те застрелям преди да стигнат тук — шепнеше разгневеният Джерасмин. — Казвай! Следващото нападение!

— Утре… — изхриптя мъжът. — Мисля, че ще бъде утре, ваша чест…

— Искам да знам със сигурност.

— Така е — почти изкрещя едноокият. — Не стреляйте, ваша чест, сигурен съм. Самият капитан Безаров ми го каза, само преди час.

— По кое време?

— В десет часа сутринта.

— Къде?

— На „Даунинг стрийт“ десет.

— Мили Боже! — изкрещях аз. — Премиер министъра!

— Това искахме да узнаем — каза Джерасмин. — Повикай Анджела.

Съвсем я бях забравил. Върнах се в коридора и тихичко я повиках. Внезапно замръзнах. Тунелът беше изпълнен с онази отвратителна миризма, част от пода липсваше.

Приклекнах и в тъмнината видях надолу да се губи тясна желязна стълба. Усетих че ми се гади от зловонието, което лъхаше отдолу. Анджела беше изчезнала! В мен се надигна страх. Заслизах надолу по стълбите, но в този миг чух Джерасмин да ме вика.

— Марлоу! Идват!

— Анджела е изчезнала! — извиках аз. — Тя…

Останалото потъна в канонада от изстрели. Изправих се разкъсван от желанието да се втурна в две противоположни посоки. Анджела, прекрасната, крехка девойка бе изчезнала в мрака, отвлечена от вонящите чудовища. Някой бе наблюдавал коридора, не мислено, а наистина. Нещо се бе надигнало ненадейно от тъмата за да сграбчи Анджела…

От малката стая продължаваха да кънтят изстрели. Изведнъж чух сподавения вик на Джерасмин:

— Марлоу!

Изтичах обратно. Мъжът с черната превръзка беше изчезнал. Залегнал зад бюрото, Джерасмин стреляше към коридора. Ответните изстрели кънтяха из стаята, десетки куршуми се забиваха в стената. Претърколих се на пода и залегнах до него.