Джон Джейкс - И чудовищата тръгнаха

— Спри — нареди той, сякаш не знаеше дали да очаква атака или подчинение. Този миг на колебание, предизвикан от очевидното ми безгрижие, се оказа достатъчен. Пръстът му, стиснал спусъка започна да побелява. Измъкнах пищова и го ударих през ръката. Разнесе се изстрел и от стената се посипа мазилка. В този миг стиснах ножа и го забих с всичка сила в гърдите му.

Той изрева, очите му се разшириха от ужас и болка. Пистолетът в ръката му гръмна повторно, но куршумът се заби в пода. На гърдите му беше цъфнала голяма алена роза и бързо се разширяваше. Очите му се затвориха, сякаш бе заспал. Краката му се подкосиха. Грамадното му тяло се разтърси от конвулсии.

Ужас бе изписан на лицето на Анджела. Прегърнах я и тя извърна очи от проснатия на земята труп. Заобиколихме внимателно вече мъртвия господин Т. Недрос и влязохме в стаята зад него.

Мебелировката бе доста оскъдна — легло, маса, стол и умивалник, зад параван с японски мотиви. На стената светеше зелен абажур. Вероятно това бе сигналната лампа. В дъното имаше масивна желязна врата, цялата обкована с пирони.

Джерасмин ни погледна развълнувано.

— Изглежда оттук се влиза. От сега нататък трябва да си отваряме очите на четири.

Приближих се и натиснах масивната дръжка. Вратата безшумно се отвори. Стълбите чезнеха надолу в мрака. Някъде далеч на дъното мъждукаше бледа светлинка.

Извърнах се към Анджела.

— Мислиш ли, че ще издържиш?

— Разбира се — кимна тя. — Ръцете и трепереха видимо. — Да тръгваме.

— Заслизах пръв, а сърцето ми блъскаше като парен чук. Обгърнаха ни мрак и ужас.

Стълбата беше тясна и стръмна, та се наложи да слизаме обърнати на една страна. Опитвахме се да се спускаме колкото се може по-безшумно, стиснали револвери в ръце. Светлината растеше и се приближаваше страшно бавно. Сякаш бяха изминали часове от началото на спускането. Краката ми започнаха да треперят. Не след дълго Анджела се препъна и падна върху мен. Успях да се обърна навреме и да я подхвана, преди да се изтърколи надолу в бездната. Тя остана вкопчена в мен няколко минути като дишаше тежко. След това произнесе бавно:

— Добре съм вече. Да продължаваме.

Бяхме като ония герои от античните легенди, дето дръзвали да слязат в ада, само дето не бяхме никакви герои. Бяхме уплашени, дори Джерасмин вече бе поизгубил от предишната си самоувереност след схватката в хотела. Не знаехме какво ни чака там долу. Едно обаче, бе сигурно. Непоносимата воня на онези неща изпълваше въздуха.

Източникът на светлина се оказа малка синя лампа на стената в основата на стълбите. Обърнах се към останалите и прошепнах:

— На дъното сме. Оттук започва някакъв тунел.

— Чакай малко да си поемем дъх — отвърна Джерасмин. Кимнах и помогнах на Анджела да слезе до мен. Тя се облегна на рамото ми. Огледахме коридора, по който ни предстоеше да минем и от който лъхаше вече добре познатата ни миризма на разложена и преродена плът.

Коридорът се простираше в далечината, осветяван на равни интервали от сините лампи. Бяха като блестящите гирлянди на уличното осветление. Коридорът изглеждаше безкраен. Сякаш свършваше в царството на сенките.

Джерасмин и Анджела дадоха знак, че са готови. Поехме. Сините лампи една след друга оставаха зад нас. Най-сетне Джерасмин прошепна:

— Погледни там, Марлоу! Коридорът свършва!

Изглежда бяхме навлезли в задънен ход, прокаран за да обърква случайно попадналите. Но как бе възможно това? Никъде по пътя не срещнахме напречни коридори.

— Не — заявих аз. — Трябва да има врата.

Ускорих крачка, инстинктивно усещайки, че време за губене няма. Намирахме се дълбоко под земята, над нас бе Лондон, където в този момент вероятно се разиграваха все по-ужасни събития. Бяхме в крепостта на Този Който Не Ходи и макар че полето на Джерасмин ни защищаваше, знаех че сме само на косъм от смъртта.

Коридорът не завършваше с врата. В последният миг той завиваше рязко надясно и само няколко крачки по-натам наляво. Завих зад ъгъла и внезапно се притиснах към стената. Джерасмин и Анджела ме следваха по петите. Коридорът пред нас бе облян в светлина, която излизаше от една широко разтворена врата. В стаята боботеше някакъв глас, който ми се стори познат.

— Добре де, старче, — нареждаше гласът — и какво ще спечелиш като му се опънеш? Най-много да видиш речното дъно.

Друг, по-дълбок глас отвърна нещо, което не можах да чуя.

— Това е гласът на човека с черната превръзка — прошепнах на моите двама приятели. — Спомняте ли си, оня който ми предаде посланието на Този Който Не Ходи.