Доналд Джеймс - Гадателката

След гражданската война преди две години стотици хиляди жители напуснаха града, гласувайки с краката си срещу тъмнината по обед и температурите, при които дори водката замръзва в бутилката. Главно, предполагам, родените в Москва и Петербург. Градът ни сега беше полупразна сянка на миналото си.

Но този град беше моят дом. Обичах упорития му провинциализъм. Обичах дългите, студени и мрачни седмици през зимата и грубоватия черен хумор на местните хора. По особен начин обичах дори Анастасия и „Динамо“ — Мурманск.

И така, тази вечер бях в отлична форма. Музиката на Джери Мълиган звучеше меланхолично и похотливо — точно джаза, който харесвам. Откъм спалнята се чуваше възбуждащ шум от обличането на Наталия. Даже долових полъх от миризмата на червило или пудра. В такива моменти чувствам, че съдбата ми се променя. Дори може би, че се променя съдбата на цялата бедстваща, изсмуквана от мафии страна, която завиваше бавно и тромаво в нова посока подобно на сменящите курса си огромни рудовози в залива.

Внезапно този прилив на оптимизъм ме накара да изпитам страх, от който ме полазиха мравки по гърба. За капак си спомних следобедното посещение при беззъбата гледачка и призрачната светлина на свещите в палатката й. Естествено, то не означаваше нищо. Ясно ми е, както и на всеки друг. Ясно ми беше още когато влязох в палатката. И все пак не мога да отрека, че тя остави своята следа. Сянка по-скоро. Тръпка, която се спуска надолу по гърба, както вече казах.

Аз съм по-податлив на такива моментни настроения от Наталия, разбира се. Разликата е в това, че тя крачи смело и решително по пътя на живота, докато аз се спирам и надничам зад ъгъла, преди да завия, колебая се пред мрачните и необичайно вдадени навътре входове.

Ето защо сигурно се досещате, че случката, която може да се тълкува като второ предупреждение, докато оставяхме колата си, отивайки на вечерята при губернатора, имаше по-силен ефект върху мен, отколкото върху Наталия. Бях паркирал моя средно тъмен син фиат „Толстой“ пред най-новата и най-висока сграда в Мурманск. Този небостъргач беше административният център на Колска област, но в него имаше и неизвестен за населението брой апартаменти, предназначени за височайшите народни избраници. Както и огромен мезонет, обитаван от губернатора на провинцията. Част от този комплекс е и най-големият търговски център на север от полярния кръг (не се усмихвайте, приятели, ние се съревноваваме със северносибирския Норилск и даже с форт Юкон в Аляска).

Тъкмо бях излязъл от колата и подуших въздуха. Метеорологичната прогноза беше от най-лошите, но снежната буря все още се помайваше някъде над морето. Според прогнозата тя щеше да стигне до Мурманск доста след полунощ.

Наталия бе застанала на тротоара до мен и чакаше да заключа колата. Обърнахме се и тръгнахме през почистеното от сняг площадче пред широката врата от тъмно стъкло, която загатваше за примамлива топлина в скритото зад нея фоайе на Градския административен център.

Нека само да добавя, че вече слезли от очебийно скромния фиат, ние нямахме вид на милиционер със среден чин и преуморена от работа лекарка. Бях взел под наем специално за случая смокинг от черноборсаджията Васикин (споменах ли вече за това?), а Наталия изглеждаше… Възможно ли е един мъж да опише с думи съпруга като Наталия?

Забелязах свитата като бохча тъмна фигура на мъж до ниската ограда на площадчето миг преди Наталия. Заради професионалния ми опит вероятно. Видях го как се размърдва и се изправя пред нас, облъчвайки ни със сладникавата смрад на мизерия. Посивялата глава отвори уста и изкрещя думи, които не разбрах напълно. Дълъг и мръсен пръст сочеше в лицето на Наталия.

Постовият от охраната изникна отнякъде извън моето полезрение. Черната му ръкавица удари стареца в гърдите и смърдящата дрипава бохча падна с пронизителен вик на тротоара. Възпрях пазача, когато, замахна с крак за ритник, и той се намръщи, обръщайки презрителния си поглед към мен, докато скитникът се отдалечаваше на четири крака.

Наталия направи няколко бързи крачки към превития човек, извади няколко рубли от чантичката си и се наведе пъргаво, пъхвайки монетите в дланта му, без да обръща внимание на злобната физиономия на пазача. Всичко приключи за няколко секунди.

Отидох при Наталия и двамата тръгнахме хванати за ръце към стъклената врата. Постарах се да овладея треперещия си глас, когато й казах:

— Заплаши те с бавна смърт.