Доналд Джеймс - Гадателката

— Боите ли се да го чуете?

Погледнах я в очите напрегнато. Естествено, че се боях. Но не можех да направя нищо. В моя случай това беше болестно състояние. Признавам си. Един непогребан страх.

— Да се боя ли? Не, никак — отвърнах на предизвикателството й. — Разбира се, че не.

— Може би изобщо не вярвате на такива неща?

— Да кажем, че все още не вярвам достатъчно.

Тя се усмихна:

— Виждам, че в живота ви има жена. — Последва продължителна пауза. — Русокоса. Способна. Може би адвокатка. Или инженерка?

— Съпругата ми е лекарка.

— Ето… — Сякаш бе казала именно това. Погледна ме в лицето и присви устни. — Но нещо не е съвсем в ред. Неприятности ли имате? — Изчака, без да отмества поглед от очите ми. — Брачни проблеми може би? — Раздвижи леко длан наляво-надясно, сякаш за да размести въздуха между нас. — От ваша страна или от страна на вашата докторка?

— Не. — Не оставих никакво място за съмнение, макар че през лятото Наталия загуби детето, което очакваше. Беше бременна едва в третия месец. Подхлъзнала се и паднала, докато оказвала първа помощ на пострадал в железопътна катастрофа при Крешнец. Но шокът беше вече изживян. — Нямаме неприятности. — Поклатих енергично глава.

Тя реагира с престорена усмивка:

— Значи няма никакви сенки от миналото? Много добре. Но виждам неприятности, които тепърва предстоят. — Замълча мелодраматично с изплашено изражение на лицето. — Опасност може би. — Обърна двете карти. Откриха се шарени изображения, които не ми говореха нищо. — И картите казват същото — продължи тя с вече категоричен тон. Облегна се назад, гледайки напрегнато в една точка над главата ми. — Друг мъж. Дали не е Скорпион? Засега не се вижда ясно. Слаб, но подвластен на страстите, своенравен, упорит… Да, Скорпион.

— Нищо подобно не виждаш! — Чувствах, че върша предателство спрямо Наталия със самото си присъствие тук.

— Трябва ли да се закълна, че виждам друг мъж…?

— Не, не трябва. — Станах ядосан на себе си. — Столчето се катурна зад мен и остана да лежи на мокрия килим. — Тръгвам си. — Извадих свитък рубли от джоба си и отброих пет. — Може много поразии да направиш с такива приказки, бабке. Замисляла ли си се за това?

— Вие избрахте да дойдете тук, инспекторе. Можехте и да не влизате. — Тонът й беше спокоен, почти извинителен, но думите бяха като шамар в лицето.

— Инспектор? Кой ти каза, че съм инспектор от милицията?

— Вие. Съмнявате ли се? — Гледаше ме невинно. Дълбоките бръчки по бузите й се разтеглиха в лукава усмивка. — Естествено, ясно ми е, че не вярвате. Може ли да се вярва на нещо такова? Карти, стъклени кълба, линии на дланта… — Вдигна ръце и ги разтвори широко, вследствие на което жълто-черните копринени ръкави се смъкнаха до набръчканите й лакти. — Ето, вземете си парите. Не ги искам.

Отблъснах ръката й. Сега вече се уплаших.

— Кажи — попитах, — самата ти виждаш ли нещо в картите?

Тя запали отново угасналата си цигара. Долових миризмата на трева в нея.

— С това си изкарвам хляба — отвърна. — Но дали ги разбирам? Възможно ли е някой да ги разбере? Ето… — Тя се пресегна и взе колодата за таро. — Разбърквам наново картите и този път те показват дълъг живот и щастие за вас и вашата докторка. Кой може да каже със сигурност?

— В такъв случай вярвате ли в тези суеверия?

— Че как иначе? Даже Сталин се е прекръствал, преди да започне нещо несигурно. — Стана и ме поведе към входа. Отдръпна брезентовата завеса и мразовитият вятър нахлу покрай краката ми. — Щом предпочитате да не вярвате, аз няма да ви насилвам. — Натика петте рубли във външния ми джоб. — Ето, вървете си със здраве.

Няма и час по-късно аз тичах като обезумял по кея. Дим и внезапни гейзери от искри изригваха в мрака и забулваха мигащите сини лампи на линейките и милиционерските джипове „Камка“.

Спрях един сержант със синя униформа на пристанищната милиция и му показах легитимацията си.

— Какво става тук?

Лицето му лъщеше от пот и капки черно машинно масло.

— Гори един кораб, инспекторе — отвърна той, разтваряйки задъхан яката на шинела си.

— Танкер ли?

— Не, не. Товарен. Малък кораб за разнасяне на провизии из пристанището. Екипажът е най-много десет човека. Вече ги измъкнаха. Два спасителни влекача успяха да го закачат на буксир и го теглят навътре в морето.

Затичах се през гъстия дим. Санитари с надпис на гърбовете „Болница «Лермонтов»“ извеждаха няколко огнеборци. Минах между безразборно паркирани линейки от друга болница и след това по тесен железен мост, поставен временно между два пристана. От другата страна димът беше значително по-рядък. Вече виждах горящия кораб на около петдесет метра от пристана. Отдалечаваше се бавно. Стоманените въжета увиснаха и цопнаха във вълните, след което отново се изпънаха сред мъгла от водни пръски, поемайки пак усилието на невидимите зад дима и тъмните пламъци влекачи да измъкнат товара си в открито море.