Доналд Джеймс - Гадателката

Отново давам знак на хората си да спрат. Да загасят фенерите. Чувам гласове. В отсрещния край на трюма се появи жълта светлина от газена лампа, предшестваща две деца — момче и момиче. Движеха се предпазливо. Момичето беше на не повече от шест години, а момчето малко по-голямо — на осем или девет, може би дори и на десет, ако се вземат предвид тесните, недоразвити рамена и прегърбената стойка. Държеше тенекиен фенер. Вдигна го, спирайки се в подножието на стълбата към палубата точно пред нас.

Клякам до горния край на стълбата. Чувам плискането на морската вода долу и виждам парата от дъха си в светлината от фенера на момчето. Шестимата униформени зад мен са по-тихи от шумоленето на щъкащите плъхове.

— Какво е търсил долу? — попита момиченцето. Облечено бе в парцаливи дрехи и големи ботуши. Русата му коса висеше на мръсни кичури.

— Да се подслони на завет, глупачке — отвърна момчето. — Ей там е, отсреща.

Лампата се скри зад корпуса на някаква разбита машина. Спряхме в подножието на стълбата. От това място виждах децата. Фенерът стоеше над трупа на мъж — скитник, клошар. Жълтата светлина озаряваше разбитата му глава. Децата клекнаха до него съвсем по детски. Момчето пребърка джобовете на мъртвия, а момичето развърза обувките му.

Може би момчето го беше убило, докато е спял. А може би човекът просто се е подхлъзнал в тъмното и е разбил черепа си в някое стърчащо желязо или механизъм. Истината е, че нямаше значение. Щяхме да спасим още две деца — две невръстни същества, които можеше да бъдат спасени, надявах се да бъдат спасени.

Включих преносимия прожектор и го насочих директно към тях. Двама от моите хора се втурнаха напред с подхлъзващи се стъпки. Децата изпищяха. На друго място и по друго време човек би си помислил, че всичко това е някаква ученическа игра.

Вече е следобед. Сумрачен арктически следобед. Патрулът на службата по дребната улична престъпност е от другата страна на езерото Полкава, този път сред светлини, музика и миризма на цвърчащи пържоли от еленово месо. През последните няколко години леденият панаир в Мурманск се прочу из целия Колски полуостров и дори привлича някой и друг норвежец през близката граница. Регионът има особен климат. Благодарение на вълшебното влияние на Гълфстрийм Мурманск е незамръзващо пристанище, докато хилядата сладководни езера наоколо до едно са покрити с дебел лед през зимата. Почти шест месеца от годината един от дълбоко вдадените в сушата ръкави на езерото, в самите покрайнини на Мурманск, е зает от шарени палатки и всевъзможни, боядисани в ярки цветове, дървени навеси и бараки. Изключително примитивният начин на строителство излъчва своеобразен неповторим чар. Изграждат се открити сцени за рок концерти. Имаме десетметрово копие на наклонената кула в Пиза, както и на лондонския Биг Бен. Имаме Статуя на свободата и умалени копия на руски черкви с типичните, издути като луковици кубета. Лично Антон Баданов — губернаторът на Колска област, поде инициативата за създаването на този панаир. Сега неговите малки улички и сергии, музиката и разноцветните светлини, тълпите от напористи проститутки, публичните домове и клубовете за хазарт носят приходи за хазната на града. Всичко има. Можеш да си поиграеш на война в бункери от велпапе с момичета, облечени като Хитлерови генерали, или пък да насилиш една-две монахини върху позлатен олтар под звуците на мощен монашески хор.

Града на порока — така го нарекоха онези, които не го одобряват. Те виждат в него един развратен Дисниленд и в това няма нищо чудно. В Мурманск се водят ожесточени спорове за ползите и вредите от нашия зимен придатък, но Града на порока плаща почти всичко, което прави живота поносим тук, в замръзналата периферия на света. Приходите от него ни дават възможност да издържаме болницата „Лермонтов“ — определяна като най-добрата в Арктическа Русия; те са източникът на средствата, с които губернаторът Антон Баданов плаща на милицията и държи изкъсо ненаситния бандитизъм.

Града на порока е мой контингент в качеството ми на главен инспектор — по уличната престъпност в осемнадесето районно управление на милицията. Поддържането на ред в истинския смисъл на думата по криволичещите и пъстроцветни улички на града е невъзможно, затова съм насочил усилията и ресурсите си към децата. Ако успея да спася дори само едно дете от изнасилване или принудителен труд, аз съм удовлетворен. Или поне малко удовлетворен. В днешна Русия важното е да не губим надеждата си за някакво прилично бъдеще на нашите деца. Въпреки очертаващите се перспективи.