Артър Дойл - Тигърът от Сан Педро

Към шест вечерта бяхме вече в хубавото градче Ишър, графство Съри, заедно с инспектор Бейнс.

Бяхме си взели долни дрехи и намерихме отлично място за нощуване в Уул. Незабавно се упътихме с инспектора да изследваме Уистъриъ Лодж. Вечерта беше мартенска — тъмна и студена; в лицето ни шибаше вятър и дъжд. Времето напълно отговаряше на дивия характер на местността, през която минаваше пътят ни, и на скръбния повод, който ни доведе тук.

След няколко мили тъжно пътуване достигнахме до висока дървена врата, която закриваше мрачната дъбова алея. Извита и засенчена, тя водеше към ниска и тъмна постройка, която се чернееше с намръщените си стени на фона на сивото небе. Прозорецът вляво от вратата светеше.

— Там има полицай — посочи Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той мина през тревата по полянката и почука на стъклото. През замъгленото прозорче видяхме, че човекът, който седеше пред огъня, скочи, извика нещо и тръгна към вратата. След минута той се появи бледен, със свещ в треперещата си ръка. Това беше полицаят.

— Каква е тази работа, Уолтърс? — попита рязко Бейнс.

— Много съм доволен, че дойдохте, господин инспекторе. Вечерта минава страшно дълго, а моите нерви, изглежда, излъгаха очакванията ми.

— Нерви ли, Уолтърс? Аз мисля, че те не съществуват във вас.

— Господин инспекторе, всичко това е от тази уединена къща и от онази вещ в кухнята. Освен това, когато почукахте на прозореца, аз помислих, че той се появява отново.

— Кой е този „той“?

— Дяволът, господине. Доколкото разбирам, той ми се появи на прозореца.

— Кой се е показал и кога?

— Преди около два часа аз седях на стола и четях. Случайно вдигнах очи от книгата и в долния край на прозореца видях лице, което гледаше в мен. Какво лице, господине! Дълго ще го помня! Сигурно ще ми се явява и насън!

— Уолтърс, ето ти думи, недостойни за полицай.

— Зная, господине, зная. Не отричам, че се изплаших. Лицето не беше нито черно, нито бяло, нито някакъв друг цвят от известните ми цветове. Нещо странно — като катран, смесен с мляко. А погледът му — тези грамадни изпъкнали очи, и редицата бели зъби като у голямо животно! Казвам ви, господин инспекторе, не можех пръста си мръдна, дъхът ми спря, докато лицето не изчезна от прозореца. Тогава изтичах навън, разгледах храстите, но там, слава богу, нямаше никой.

— Благодарете, че ви се доверявам, Уолтърс. Иначе това „слава богу“ в устата на полицай, задето не му се е удало да го залови, изглежда доста странно. Надявам се, че разказаното от вас не е плод на нерви и халюцинации.

— Това лесно може да се провери — каза Холмс. — Запалете фенера си. Да — продължи той. — Обувки номер дванадесет, бих казал. Ако в съотношението между ръста на тялото и номера на обувките има зависимост, то ние си имаме работа с гигант — след като разгледа тревата, каза моят другар.

— Какво е станало с него?

— По всичко личи, че той се е впуснал през храстите към пътя.

— Отлично — каза инспекторът. — Който и да е бил той, какъвто и да е бил, той вече си е отишъл. Но ние имаме тук нещо, на което дължим внимание. Ако не възразявате, господин Холмс, бих искал да разгледаме къщата.

Голямото количество спални и гостни не представляваха интерес. Очевидно беше, че в тях малко се е влизало и целият интериор беше останал такъв, както го бяха взели под наем. Бяха останали много и различни дрехи с емблемата „Марк & Ко“, Хай Холбърн. Обадих се незабавно по телефона, но Марк знаеше за своя клиент само, че е бил редовен платец и нищо повече. Имаше и други дреболии — няколко лули, пет-шест романа, два от които на испански, старинен револвер и китара. Това бяха нещата на убития.

— Тук няма нищо — казваше Бейнс, като минаваше от стая в стая със свещ в ръката. — А сега, господин Холмс, мога ли да ви обърна внимание на кухнята?

Тя беше тъмна и висока стая в задната част на къщата. В единия ъгъл имаше легло със сламеник, вероятно на него спеше готвачът. Масата беше затрупана с остатъци от ястия и неизмити съдове, вероятно от снощната вечеря.

— Погледнете тук — каза Бейнс, като вдигна високо свещта. — Какво ще кажете за това?

Това беше странен предмет, облегнат на бюфета. Беше раздърпан и измачкан и поради това не би могло да се определи какво е представлявал преди това. Имаше черен цвят, изработката беше от кожа, приличаше на човек или по-скоро на джудже. Отначало ми се стори като мумия на негърче, а после — на изсушена маймуна. В края на краищата не можах да реша в себе си — човек ли е, или животно.