Артър Дойл: „Глория Скот“

Все пак, без да пренебрегваме мерките за конспиративност, ние искахме да направим нападението нощем и внезапно, Но случаят ни изигра лоша шега и всичко стана малко по-иначе.

Веднаж, след обяд, в края на третата седмица от нашето плаване, лекарят беше повикан при един от затворниците, който внезапно бе заболял. Случайно, мушкайки ръка под възглавницата му, той беше напипал револвера. Ако си беше замълчал, всичко щеше да мине гладко. Но лекарят беше нервен човек и от смущение и страх извика. Болният, виждайки бледото му лице, се досеща, че докторът Не трябва да излиза от помещението и да вдига тревога, хвърля се върху него и го завързва върху леглото. Вратата беше останала незаключена и всички ние се хвърлихме нагоре. Двама от часовите, заедно с техния подофицер, бяха убити. При вратата на капитанската каюта също имаше двама войници, но пушките им не бяха пълни и те заплатиха с живота си. Когато се насочихме към каютата, чухме револверен изстрел. Капитанът лежеше с лице към масата, опряно на океанската карта, която явно току-що беше разглеждал. Над него стоеше свещеникът с револвер в ръка, който продължаваше още да дими. Двамата му помощници бяха заловени и завързани от екипажа и ние вече си мислехме, че работата ни е свършена. Всички стояхме в каютата, шумяхме, викахме, крещяхме побъркани от радост, че вече сме свободни. Стените на помещението бяха заети от шкафове. Уилсън, мнимият свещеник, отвори един от тях и извади дузина бутилки с чудесен стар херес. Измъкнахме тапите и вече се канехме да пием от радост за успешния край на нашата работа, когато изведнъж се разнесе пушечен залп и каютата се изпълни с дим, който ни пречеше да се видим. Когато пушекът малко се разсея, разбрахме, че помещението се беше превърнало в кланица. Уилсън и осем други затворници бяха целите в кръв — ранени и убити. Хересът, разлят по масата и пода, беше се смесил с кръвта и дори сега, когато си спомням тази картина, косите ми настръхват. Този неочакван отпор дотолкова ни изплаши, че ние бихме били победени, ако не беше Прендъргаст. Той зарева като бик и се хвърли към вратата, последван от всички останали живи затворници. На палубата стоеше лейтенантът, заобиколен от своите десетина войници. Още не бяха успели да напълнят пушките си, когато ние се хвърлихме върху тях. Те се съпротивляваха мъжествено, но ние взехме надмощие и след пет минути всичко беше свършено. Боже мой! Ставала ли е някъде такава сеч! Прендъргаст приличаше на дявол. Той ловеше войниците като малки деца и ги хвърляше зад борда. Един подофицер, смъртно ранен, дълго се държа над водата, докато един от нас от жал не го довърши с изстрел. Най-сетне битката свърши. На кораба от враговете ни останаха двама надзиратели, единият помощник-капитан и докторът.

Заради тях помежду ни избухна жестока разпра. Мнозина от нас, окрилени от свободата, за нищо на света не искаха да избиват невинни хора. Едно е да стреляш срещу войници, които са въоръжени и стрелят срещу теб, а друго — да стоиш и да гледаш как се избиват невинни. Но Прендъргаст, поддържан от неколцина от затворниците, не искаше и да слуша. Той твърдеше, че нашата единствена надежда за спасение се крие именно в това — да няма свидетели на голямото клане. Нещата се усложниха дотам, че ние едва не споделихме участта на нашите въоръжени противници. Най-сетне Прендъргаст ни предложи да вземем една лодка и да отплаваме. С радост приехме това разрешение на въпроса. Беше ни омръзнала тази касапница, а можеше да се очаква и нещо по-лошо.

Взехме малко моряшки дрехи, вода и сухари, както и компас. Прендъргаст сам ни изпрати до лодката, заповяда ни да казваме, че сме моряци, претърпели корабокрушение на 15° северна ширина и 25° западна дължина, после отряза въжето и ние отплавахме.

А сега, скъпи мой сине, идвам до най-интересната част от моята история. «Глория Скот» бавно се отдалечи от нас. Ние с Евънс, като най-образовани от нашата група, започнахме да обмисляме какъв курс да вземем. За да достигнем бреговете на Африка, трябваше да изминем 700 мили в източна посока. Накрая решихме да се насочим към Сиера Леоне. В този момент «Глория Скот» се намираше вече на хоризонта. Погледнахме я и видяхме, че от нея се издига грамаден черен стълб от дим. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм, подобен на гръмотевица. А когато димът се разсея, от кораба нямаше ни най-малка следа.

След минута бяхме обърнали лодката и гребяхме с всички сили към мястото на катастрофата. Разпенената и разстилаща се на концентрични кръгове вода ни сочеше мястото на нещастието. Измина цял час, докато успеем да доплаваме до там. Бяхме изгубили всякаква надежда, че можем да спасим някого. Навред около нас плуваха парчета от мачти, дървени късове, празни бурета, но нямаше и признак от живо същество. Готвехме се да обърнем лодката назад, когато чухме вик за помощ и съзряхме на известно разстояние един човек, който се държеше за парче мачта. Когато го прибрахме в лодката, видяхме, че това е един от младите матроси, на име Хъдсън. Той беше обгорял, изтощен и уплашен и едва на другата сутрин можа да ни разкаже какво се беше случило.