Артър Дойл - „Глория Скот“

Виктор Тревър закри лице с ръцете си и промълви:

— Аз мисля, че всичко е точно така. Но това е нещо по-лошо от смърт; тук се крие нещо позорящо. Какво ли значи изразът за дивеча й фазаните-самки?

— Нищо не значи. Това са излишни думи, които прикриват смисъла на предупреждението. Според мен господин Бедоуз първоначално е написал действителния текст, а после е вмъкнал отделни думи и то такива, които е свързал със своята професия или привички. Може би се занимава със спорт или е страстен ловец? Нищо ли не знаете за Бедоуз?

— Да, сега, когато споменавате за това си спомням, че вряка есен баща ми получаваше покана за лов от този господин.

— Ето, сигурен съм в такъв случай, че писмото е написано именно от господин Бедоуз. Сега ни остава само да разберем в какво се състои тайната, разгласяването на която така много е плашела тези двама безстрашни и уважавани благородници.

— Уви, Холмс! — извика другарят ми. — Боя се, че тук не се касае до нищо друго, освен за позор! Но аз не желая да имам тайни от вас! Ето, тези мисли са написани от баща ми преди смъртта му, когато е узнал, че го заплашва неизбежна опасност от страна на Хъдсън. Намерих ги в японския скрин, както каза докторът. Вземете ги и ми ги прочетете, защото нито имам сили за това, нито пък необходимото мъжество.

— Ето ги сега тези книжа, Уотсън, и аз искам да ви ги прочета, така както ги четох преди доста години на моя приятел Виктор Тревър, там в стария кабинет на баща му. Това са както виждате сведения за плаването на кораба „Глория Скот“ от деня на излизането му от Фалмът на 8 октомври 1855 година до момента на неговата гибел на 6 ноември. Всичко е написано под формата на писмо. Ето съдържанието му:

„Мой мили, скъпи сине,

Сега, когато е близък моментът на позора, който ми се готви, когато очите ми са готови да се затворят навеки, аз не желая повече да мълча и ти пиша цялата истина. Досега аз не съм говорил никому за това не поради страх от съд, не поради боязън да не изгубя положението си в обществото, не поради срам пред всички, които ме познават, а единствено от страх, че ти, скъпи ми сине, ще се червиш от срам за своя баща, когото си привикнал само да обичаш и уважаваш, за което се надявам да си имал достатъчно причини.

И ако ударът падне внезапно, аз искам от мен да знаеш истината и да можеш да отсъдиш, доколко заслужавам порицание. От друга страна, ако бурята отмине (по Божията милост) и всичко тръгне пак постарому, аз те моля, в случай, че тези книжа попаднат в ръцете ти, моля те в името на всичко свято, заради паметта на твоята майка, изгори ги и никога след това не си спомняй за тях.

И така, когато твоите очи четат тези редове, аз ще бъде покрит със срам и позор, изгонен от собствената си къща или, като знаеш състоянието на сърцето ми — мъртъв.

За всеки случай — времето на мълчанието мина. Това, което ти пиша тук, е самата истина. Кълна се в надеждата за спасението на душата си, че всичко е така, както съм го написал. Моето име, мое скъпо момче, не е Тревър. В дните на моята младост аз се наричах Джеймс Армитидж и ти ще разбереш моя страх, когато другарят ти направи намек за инициалите на ръката ми, които съм се мъчил да излича и когато си помислих, че той е узнал тайната ми. Като Армитидж аз постъпих на работа в една от лондонските банки и като Армитидж аз наруших законите на страната си, заради което бях заточен. Но не ме съди твърде строго, сине. Това беше, както казват, дълг на честта и аз бях длъжен да го заплатя, каквото и да стане. Аз взех пари, които не ми принадлежаха, като се надявах да ги върна преди някой да узнае за това. Но неуспехът ме преследваше. Не бях още успял да събера сумата, за да я върна в касата, когато една ревизия установи недостига и мен ме осъдиха. В наше време на подобна простъпка биха погледнали може би по-меко, но преди 30 години законите и общественото мнение бяха други. И така мен ме осъдиха на заточение и аз, двадесет и три годишен, една сутрин се намерих на борда на «Глория Скот», заедно с други заточеници, на път за Австралия.

Това беше точно по време на Кримската война в 1855 година и всички големи транспортни кораби бяха отправени в Черно море. Поради тази причина правителството изпращаше осъдените с по-малки кораби. В миналото «Глория Скот» е бил използуван за превоз на чай от Китай, но беше с доста стара конструкция и постепенно излизаше от активно плаване. Вместимостта му беше 500 тона и освен заточениците, на брой 38 души, имаше екипаж от двадесет и шест човека, един капитан, трима помощник-капитани, свещеник, четирима — надзиратели и осемнадесет войника. И така, отплавайки от Фалмът, на борда имаше стотина души.