Кристин Дорси - Диво сърце

Известно време Каролайн не откъсна поглед от него, после въздъхна тежко и му обърна гръб.

— Не съм направила нищо, с което… — Усети ръката му върху рамото си и сведе мигли.

— Той знае, че аз съм дошъл за теб. Убеден съм. Знае и колко много държа на теб.

Стоеше съвсем близо до нея и когато се обърна, Каролайн видя мрачния огън в очите му. Думите му не бяха клетва за вечна любов, но тя разбра, че не му е безразлична. Искаше й се да се прислони до него. Да остане в обятията му завинаги. Да прогони болката от самотата. От действителността, която не спираше да тупти в съзнанието й като индианските тъпани.

Но нямаше къде да избяга от въпроса, който я тревожеше от онази сутрин, когато ги нападнаха. Досега не бе посмяла да го зададе, защото се страхуваше от отговора… страхуваше се, че всъщност вече го знае.

— Как е Мери?

Улф протегна ръце към нея и я привлече в силна прегръдка. Тя се сгуши до него и пръстите й се вкопчиха в меката еленова кожа на ризата му. Той изрече думите, от които се боеше.

Когато вдигна глава, лицето й бе мокро от сълзи.

— А Колин? Какво се случи с детето?

— Умряло, преди да пристигна. — Погали я по гърба, сякаш искаше ръцете му да поемат болката й. — Двамата с Едуард ги погребахме в „Седемте бора“.

Каролайн кимна:

— Сигурна съм, че и Мери би пожелала това. Да бъде там, когато Логън се върне.

Досега Улф не бе посмял да размишлява върху това, как брат му ще приеме смъртта на Мери и на дъщеря си. Беше ги поверил на него, а сега и двете лежаха в песъчливата земя на „Седемте бора“. Но до него бяха Каролайн и Едуард, които също се нуждаеха от закрилата му.

Внимателно я отдели от себе си.

— Трябва да вървим. — Гласът му омекна и той протегна ръка да изтрие кристалната сълза, кацнала на ръба на миглите й. — Имаш ли сили?

— Веднъж някой ми каза, че тук животът не прощава. — Тя вдигна рамене. — Ще се справя.

Пътят през скалите бе тежък. Спряха да си починат там, където водопадът започваше да се спуска надолу. Едуард и Улф оставиха лодката на земята и брат й се свлече на колене. След като ги предупреди да не се отдалечават, Улф се върна обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Сигурно проверява дали са по следите ни.

Каролайн се обърна с лице към брат си. За пръв път останаха сами, след като му бе разкрила истината, и тя не знаеше какво да очаква от него. Той впери в нея с невинни сини очи, които изглеждаха някак неуместно върху лицето му, вече позакоравяло от суровите уроци на тази дива земя.

Беше покрит с мръсотия и изглеждаше изтощен, но се справяше успешно и с несгодите на пустошта, и със съзнанието за греха, сторен от сестра му. Може би беше по-силен, по-устойчив, отколкото тя смяташе. Тъй дълго се бе опитвала да го пази от всичко, че сега й се струваше странно да не продължи. Но в този миг Каролайн реши, че вече е достатъчно голям, за да понесе истината.

— Според Раф те ще ни последват. Единствената му надежда е да се доберем до форт Принц Джордж, преди да ни настигнат.

Едуард кимна и събра колене под брадичката си.

— Не ти е било леко тук, Каро. — Това не беше въпрос и тя не видя причина да отговори. — Защо в писмата си ми разказваше врели-некипели?

— Не знам. — Каролайн се отпусна на коравата земя до него. — Излъгах те — с въздишка призна тя. — Исках да вярваш, че не съм жертвала нищо, като дойдох тук. Ти беше така щастлив в училище и ми беше ясно, че мястото ти е там.

— Знаеш ли как се чувствам сега, като знам какво си преживяла заради мен? — Върху простодушното му лице бе изписано чувство на вина.

— Недей. — Каролайн го улови за ръцете. — Не мисли така. За някои неща съжалявам, но…

— За някои? — Той се изправи. — Как е възможно да говориш така, когато си затънала в тази пустош, обградена си от диваци и очакваш… — Едуард млъкна и се загледа в забързаното течение на реката отдясно.

— Нед, когато казах, че съжалявам за някои неща, имах предвид смъртта на Мери и детето й… и смъртта на моя съпруг. И, разбира се, бих предпочела сега да съм на топло, сухо и безопасно място. Но не съжалявам за това дете, нито за мига, в който го заченах.

— Каро…

— Нед, изслушай ме. Няма да…

— Мислех, че вие двамата сте уморени. — Улф се появи на малката поляна и свали пушката от рамото си. — Ако наблизо имаше индианец, щеше като нищо да ви чуе.

Каролайн свали ръце от кръста си. Огънят на руменината опари страните й и тя се опита да си спомни всяка дума, която бе казала и колко високо я бе изрекла.