Пол Дохърти - Имперски убийства

— И какво направи? — любопитно попита Клавдия.

— Същото като теб, побягнах като вятър от амфитеатъра. Не се спрях, докато не стигнах на пет мили от града!

Клавдия започна да се смее. Позволи на Крикс да я хване за ръката и скоро се озоваха пред входа на „Магариците“. Януария изтрополи надолу по стълбите и отвори вратата.

— Затворено е! О, Клавдия, ти ли си! — Сетне забеляза Крикс. — Муран! — задъха се тя.

— Нямай грижа! — бутна я встрани Крикс и помъкна Клавдия към трапезарията. — Скоро ще бъде тук с наточено копие. — Той подигравателно я изгледа: — И готов за по-друго сражение!

Януария затвори очи и скри лице в ръцете си.

— О, слава на Господа и на Христа Бога!

— Не знаех, че си християнка! — подхвърли гладиаторът.

— Не съм! — откри лицето си Януария. — Но мисля да стана. Клавдия, какво има, къде отиваш?

— В стаята си. Не искам нито да ям, нито да пия. Много съм изморена. — Тя спря в подножието на стълбището. — Крикс ще изпие моя пай.

Клавдия се качи горе; прозорците в коридора бяха отворени и светлината на следобедното слънце се изливаше през тях. Тя се загледа в танца на прашинките. Когато беше дете, често го правеше и се питаше дали те не са малки духчета. Отиде до стаята си и отвори вратата. Полибий винаги пазеше тази стая за нея. Само понякога, когато гостоприемницата беше пълна, той позволяваше на някой посетител да се настани там. Клавдия постоя на прага, после извади изпод леглото си стара кутия. Закопчалката й беше разбита, капакът едва се държеше на кожените панти. Извади първо старата си раздърпана кукла. Тя трябваше да прилича на римска матрона и беше направена от плат, пълен със стърготини, и мека вълна. Сега боята й беше избледняла, а едното стъклено око беше счупено. Клавдия остави куклата на пода и взе дървеното конче: едно от колелата му липсваше. Остана така известно време, като водеше кончето напред-назад по дъските. Сетне загледа и другите предмети. Едни бяха нейни, други принадлежаха на Феликс, все спомени от детството им. В мислите си тя се върна в онази нощ на бреговете на Тибър: към ужасната сянка, към онзи мъж, облечен толкова елегантно, към излъчващия се от него мирис на благовония и аромата на някаква подправка, към пурпурния бокал, татуиран върху китката му. Към болката и унижението след това. И изстиващия труп на Феликс и втренчените му в нея невиждащи очи.

Клавдия се разплака — за себе си, за Феликс, за баща си, за всичко онова, което е било, и за онова, което би могло да бъде. Спомни си нежния допир на Муран, но какво ли означаваше той? Не понасяше да я докосват мъже. Лукавият Анастасий го знаеше. Беше я дебнал, беше я наблюдавал, беше я изучил; предложи й работата, а после подслади хапката с възможността да си отмъсти. Клавдия изтри сълзите си: край на слабостта. Грешката, която направи днес, никога не биваше да се повтаря. Бе паднала в капана като някое простовато момиче от село. Мъж с бокал на китката! Какво каза момчето? Нещо за Полибий? Всички в „Магариците“ знаеха за убиеца на брат й. Чичо й дори закачи обявление с обещание за награда, в което подробно описваше мъжа и особено татуировката му. Негодуванието на Клавдия пламна. Колко хитър беше убиецът и все пак колко лесно му беше дала възможност да действа! Той само изчакваше и наблюдаваше. Ако не бе излязла от ложата, момчето щеше да почука на вратата и пак да предаде съобщението. Убиецът би могъл да бъде всеки: императорът, Августата, Руфин, Домацила. Можеше да издири онзи хлапак, но щеше да е безполезно. Дори и да го откриеше, той едва ли щеше да опише пълно човека, който му бе предал коварното съобщение.

Тя стана, отиде до вратата и я отвори. На долния етаж Януария се кикотеше с Крикс, докато двамата пресушаваха кърчаг вино. Клавдия се върна отново до прозореца и се загледа навън. Градината долу беше дело на Попея: лехи със зеленчуци и цветя, стената с цветна мазилка. Над всичко това бе закачен голям дървен кафез за птички, с извити прегради от конопени мрежи, за да не излитат пернатите. Попея се гордееше, че отглежда охранени гълъби и свраки, които учеше да говорят. Клавдия остана до прозореца известно време, като се опитваше да се успокои. Нападението под Колизея бе приключило. Убиецът не бе успял, но защо първи беше нанесъл удар? Защото тя се бе приближила прекалено много до него? Клавдия се отдръпна от прозореца и легна на леглото. Остави мислите си свободно да се реят и да извикват картините, които искаше.

— Какво научих? — запита тя тавана.