Фьодор Достоевски - Идиот

Ганя се усмихна тънко с жлъчна усмивка, но не каза нищо. Щом видя, че преценката му не допада на Ганя, князът се смути и също замълча.

— Поиска ли ви баща ми пари? — попита изведнъж Ганя.

— Не.

— Ще ви поиска, не му давайте. А колко благовъзпитан човек беше, спомням си. Приемаха го в доброто общество. Колко бързо свършват те, всички тези стари благовъзпитани хора! Изменят ли се малко обстоятелствата, нищо не остава от предишното, сякаш барутът е изгорял. По-рано той не лъжеше толкова, уверявам ви; по-рано беше само твърде възторжен човек — и ето докъде стигна! Виното е, разбира се, причина за това. Знаете ли, че той издържа любовница? Сега вече не е само невинен лъжец. Не мога да разбера голямото търпение на майка ми. Разправи ли ви той за обсадата на Карс? Или как почнал да говори сивият му кон? Дотам чак стига вече.

И Ганя изведнъж се заля от смях.

— Защо ме гледате така? — попита той княза.

— Чудя ви се, че така искрено се разсмяхте. Наистина смехът ви е все още детински. Преди малко дойдохте да се сдобрим и казахте: „Ако искате, аз ще ви целуна ръката“ — също като че ли деца се сдобряват. Значи, още сте способен да говорите и действувате като дете. И изневиделица започвате да четете цяла лекция за такава тъмна история и за тези седемдесет и пет хиляди. Наистина всичко това е някак глупаво и невероятно.

— И какво заключение искате да направите от всичко това?

— Дали не постъпвате твърде лекомислено и не е ли по-добре да бъдете по-предпазлив? Може би Варвара Ардалионовна казва истината.

— А, морал! Аз си знам, че съм още хлапак — разпалено го прекъсна Ганя, — доказателство за това е дори разговорът, който започнах с вас. Аз, княже, не се впускам в тази тъмна история по сметка — продължи той с тон на млад човек, уязвен в своето честолюбие, — ако беше по сметка, сигурно щях да се излъжа, защото съм още слаб и по ум, и по характер. Впускам се от страст, от увлечение, защото гоня една много важна цел. Ето вие мислите, че щом взема седемдесетте и пет хиляди, веднага ще си купя карета. Съвсем не, тогава аз ще почна да доизнасям стария си редингот, който имам от три години, и ще скъсам с всичките си познати от клуба. В нашата страна малцина издържат докрай, макар че всички имат душата на лихвар, а аз искам да издържа. Главното сега е да докарам работата докрай — там е всичкото! Птицин е спал седемнадесет години под открито небе, продавал е джобни ножчета и е почнал от копейка; сега има шестдесет хиляди, само че след каква гимнастика! Ето аз ще прескоча цялата тази гимнастика и ще започна направо от капитала; след петнадесет години ще кажат: „Ето го Иволгин, царя Юдейски.“ 34 34 Ето го Иволгин, „царя юдейски“. — Ганя намеква за надписа, който според евангелието е бил написан върху една дървена табелка над главата на разпънатия Исус Христос. („Това е Исус, цар юдейски“); но в титлата „цар юдейски“ той влага съвсем друг смисъл: царят на борсата, Ротшилд. Вие казвате, че не съм оригинален човек. Забележете, драги княже, че няма нищо по-обидно за човек от нашето време и поколение от това да му кажеш, че не е оригинален, че е със слаб характер, без особени дарби и че е обикновен. Вие не ми направихте дори честта да ме наречете истински подлец и знаете ли, преди малко ми идеше да ви разкъсам за това! Вие ме оскърбихте по-жестоко от Епанчин, който ме смята за способен да му продам жена си (и забележете, без да е приказвал предварително за това, без да е правил опит за съблазън, просто от наивност)! Това, драги, отдавна вече ме вбесява и ето защо ми трябват пари! Натрупам ли пари, да знаете, че ще бъда до немай-къде оригинален. Най-подлото и най-омразното е това, че парите ви дават дори дарби. И така ще бъде до края на света. Вие ще ми кажете, че всичко това е детинщина или може би поезия — добре, така ще ми бъде по-весело, но работата все пак ще се уреди. Ще я докарам докрай и ще издържа. Rira bien qui rira le dernier! 35 35 Добре се смее този, който последен се смее! (френ.) Защо Епанчин ме обижда така? Да не е от злоба? Съвсем не. Просто защото съм твърде незначителен. Добре, господине, но тогава… Впрочем стига вече, а и време е да си вървя. Коля два-три пъти вече си подаде носа: вика ви да обядвате. А аз излизам. Ще идвам от време на време да ви видя. Няма да бъдете зле у нас; сега ще ви приемат в семейството като свой човек. Но внимавайте да не ме издадете. Струва ми се, че ние с вас ще бъдем или приятели, или врагове. А как мислите, княже, ако преди малко ви бях целунал ръката (както искрено настоявах да го направя), дали щях по-късно да ви стана враг?