Князът изведнъж млъкна; всички очакваха, че той ще продължи и ще направи заключението.
— Свършихте ли? — попита Аглая.
— Какво казахте? Свърших — рече князът, след като малко се замисли.
— Но защо ни разправихте всичко това?
— Просто така… спомних си… по повод на разговора ни…
— Вие говорите много откъслечно — забеляза Александра, — сигурно искахте, княже, да ни докажете, че нито един миг не бива да се цени евтино и че понякога пет минути струват повече от цяло съкровище. Всичко това е похвално, но позволете да ви попитам какво стана с този приятел, който ви е разправял за своите мъки… нали са му променили наказанието, тоест подарили са му този „безкраен живот“. Е, какво направи той после с това богатство? Живя ли, държейки сметка за всяка минута?
— О, не, аз го питах за това и той ми казваше, че съвсем не е живял по този начин и много, много минути е загубил.
— Следователно ето ви опита, значи, не може да се живее, като „се държи сметка за всяка минута“. Кой знае защо, но не може.
— Да, кой знае защо, но не може — повтори князът, — и на мене самия така ми се струваше… Но все пак не ми се вярва…
— Тоест вие мислите, че ще живеете по-умно от другите? — каза Аглая.
— Да, и тази мисъл ми идваше понякога.
— И още ви идва?
— Още… ми идва — отговори князът, като все още гледаше Аглая с кротка и дори плаха усмивка; но веднага след това отново се разсмя и погледна весело Аглая.
— Каква скромност! — каза Аглая почти раздразнено.
— А какъв кураж имате, ето на, смеете се, а аз останах така поразен от разказа му, че после сънувах, тъкмо тези пет минути сънувах…
Той изгледа още веднъж изпитателни и сериозно своите слушателки.
— Не ми ли се сърдите за нещо? — попита той изведнъж с известно смущение, но като ги гледаше право в очите.
— За какво? — извикаха и трите девойки учудено.
— Ами задето все като че ли ви уча…
Всички се засмяха.
— Ако се сърдите, престанете да се сърдите — каза той, — защото сам знам, че съм живял по-малко от другите и разбирам живота по-малко от всеки друг. Може би понякога говоря много странни неща…
И той съвсем се смути.
— Щом казвате, че сте били щастлив, значи, сте живели не по-малко, а повече; защо тогава си кривите душата и се извинявате? — строго и закачливо започна Аглая. — И не се безпокойте, моля ви се, че ни поучавате, това не ви дава никакво право да тържествувате. С вашия квиетизъм може да се изпълни с щастие един живот и от сто години. Достатъчно е да ви покажат екзекуция или малкия пръст — и от едното, и от другото вие ще извлечете похвални заключения и при това ще бъдете доволен. Лесно е да се живее така.
— Не разбирам защо винаги се сърдиш — намеси се генералшата, която отдавна наблюдаваше лицата на говорещите. — Не мога също да разбера за какво говорите. Какъв е този малък пръст и какви са тези глупости? Князът говори прекрасно, само че на малко тъжни теми. Защо го обезкуражаваш! Когато започна, той се смееше, а сега съвсем се умърлуши.
— Нищо, maman. Но жалко, княже, че не сте виждали екзекуция, бих ви задала един въпрос.
— Но аз съм виждал екзекуция — отговори князът.
— Виждали сте? — извика Аглая. — Аз трябваше да се досетя! Това е венецът на цялата работа. Щом сте виждали, как можете да казвате, че винаги сте живели щастливо? Не са ли прави тогава думите ми, които ви казах?
— А нима във вашето село екзекутират? — попита Аделаида.
— Аз видях в Лион, бях отишъл там е Шнайдер, той ме заведе. Едва пристигнахме и попаднах на една екзекуция.
— Е, много ли ви хареса? Много ли е поучително? Полезно ли е? — запита Аглая.
— Съвсем не ми хареса, а след това бях малко болен, но признавам, че гледах като втрещен, не можех да откъсна очи.
— И аз не бих могла да откъсна очи — каза Аглая.
— Там никак не са доволни, когато жени отиват да гледат, дори след това вестниците пишат за тези жени.
— Щом намират, значи, че това не е женска работа, тогава искат да кажат (а и да оправдаят), че то е мъжка работа. Поздравявам ги за тази логика. Разбира се, и вие мислите така, нали?
— Разкажете за екзекуцията — прекъсна я Аделаида.
— Не ми се ще много да разправям сега… — смути се князът и малко се намръщи.
— Май че ви е жал да ни разправите — жегна го Аглая.
— Не, но преди малко вече разказвах за тази същата екзекуция.
— Кому?
— На вашия камердинер, когато чаках…
— На кой камердинер? — извикаха всички жени.
— Ами този, който седи в чакалнята, един такъв с прошарени коси, с червендалесто лице; аз седях в чакалнята, за да вляза при Иван Фьодорович.
Читать дальше