Фьодор Достоевски - Идиот

— Вие сте напълно готов — забеляза тя тихо и като че ли спокойно, — облечен сте, с шапка в ръка; значи, са ви предупредили. Аз знам кой: Иполит?

— Да, той ми говори… — смънка князът почти полумъртъв.

— Да вървим: вие знаете, че трябва непременно да ме придружите. Имате, струва ми се, достатъчно сили да излезете, нали?

— Сили имам, но… възможно ли е това?

Той млъкна изведнъж и не можа да промълви повече ни дума. Това беше едничкият му опит да спре тази безумна жена, а след това тръгна подире й като роб. Колкото и да бяха смътни мислите му, все пак разбираше, че тя ще отиде там и без него и затова на всяка цена трябваше да я придружава. Той отгатваше колко силна е нейната решителност; не му беше по силите да спре този див порив. Те вървяха мълком й по целия път не размениха почти нито една дума. Той забеляза само, че тя знае добре пътя и когато й предложи да заобиколят по една по-далечна, но по-малко оживена уличка, тя го изслуша като че много внимателно и отговори накъсо: „Все едно!“ Когато стигнаха досам къщата на Дария Алексеевна (голяма и стара дървена постройка), оттам излезе една разкошно облечена дама, придружена от младо момиче; те се качиха във великолепната каляска, която ги чакаше пред портата, като приказваха и се смееха високо, без да погледнат нито веднъж към новодошлите, сякаш не ги бяха забелязали. Щом каляската се отдалечи, вратата веднага се отвори повторно и Рогожин, който ги чакаше, ги пусна да влязат и заключи след тях.

— Освен нас четиримата няма никой сега в цялата къща — забеляза той на висок глас и погледна странно княза.

Настасия Филиповна ги чакаше още в първата стая, също облечена много просто и цялата в черно: тя стана да ги посрещне, но не се усмихна и дори не подаде ръка на княза.

Тя нетърпеливо впери неспокоен поглед в Аглая. Двете седнаха малко далеч една от друга, Аглая на дивана, в ъгъла на стаята, Настасия Филиповна до прозореца. Князът и Рогожин останаха прави, пък и никой не ги покани да седнат. Князът погледна пак Рогожин с недоумение и сякаш с болка, но той все още се усмихваше с предишната си усмивка. Мълчанието продължи още няколко мига.

Някаква зловеща тръпка мина най-после по лицето на Настасия Филиповна; погледът й, който тя нито за миг не откъсваше от гостенката си, доби израз на упоритост, твърдост и почти омраза. Аглая наглед бе смутена, но не уплашена. На влизане тя беше погледнала бегло съперницата си и сега през цялото време седеше с наведени очи, като че ли мислеше. Един-два пъти сякаш неволно тя обгърна с поглед стаята; по лицето й се изписа явно отвращение, като че се боеше да не се измърси тук. Тя оправяше машинално дрехата си и дори с безпокойство промени веднъж мястото си, като се дръпна към ъгъла на дивана. Надали самата тя съзнаваше всичките си движения, но тяхната несъзнателност ги правеше още по-оскърбителни. Най-после тя се реши да посрещне твърдо святкащия поглед на Настасия Филиповна, в който веднага прочете ясно омразата на своята съперница. Жената разбра жената. Аглая трепна.

— Вие знаете естествено защо ви поканих да дойдете — каза най-после тя, но много тихо и като се спираше един-два пъти, докато довърши тази къса фраза.

— Не, нищо не знам — отвърна Настасия Филиповна сухо и рязко.

Аглая се изчерви. Може би изведнъж й се видя ужасно чудно и невероятно, че е седнала сега до тази жена, в къщата на „тази жена“, и чувствува нужда да чуе нейния отговор. При първите звуци на гласа на Настасия Филиповна сякаш тръпки минаха по тялото й. Разбира се „тази жена“ забеляза много добре всичко това.

— Вие всичко разбирате… но нарочно се правите, че уж не разбирате — почти пошепна Аглая, като гледаше навъсено в земята.

— Защо пък? — едва-едва се усмихна Настасия Филиповна.

— Вие искате да се възползувате от моето положение… от това, че съм във вашия дом — смешно и неловко продължи Аглая.

— За това положение сте виновна вие, а не аз! — избухна изведнъж Настасия Филиповна. — Не аз ви поканих, а вие ме поканихте на тази среща, причината за която не знам и досега.

Аглая вдигна надменно глава.

— Сдържайте езика си; аз не съм дошла тук да се боря с вас с това оръжие, което е свойствено на вас…

— О! Значи, все пак сте дошли „да се борите“? Представете си, аз пък смятах, че вие сте… по-остроумна…

И двете се гледаха една друга, без да скриват вече омразата си. А едната от тези жени беше същата, която бе писала неотдавна на другата толкова трогателни писма. И ето че всичко се изпари от първата среща, от първите думи. Как да се обясни това? В този момент като че ли никой от присъствуващите в тази стая лица не намираше в това нищо чудно. Князът, който до вчера още не би повярвал, че е възможно да види подобна сцена дори насън, сега стоеше, гледаше и слушаше така, сякаш отдавна вече я беше предчувствувал. Най-фантастичният сън се беше превърнал изведнъж в най-ярка и конкретна действителност. В този момент едната от тези жени толкова много презираше другата и така желаеше да й го каже (може би бе дошла дори само затова, както се изрази на другия ден Рогожин), че колкото и екстравагантна да беше другата, колкото и разстроен ум и болна душа да имаше, като че не би могла да запази никакво, обмислено отнапред държане срещу злъчното и чисто женско презрение на своята съперница. Князът беше сигурен, че Настасия Филиповна няма да заприказва първа за писмата; по святкащите й погледи той се досещаше какво може да й струва сега това, че ги е написала; но той би дал половината си живот да не заприказва за тях сега и Аглая.