Фьодор Достоевски - Идиот

— Тоест какво мнение, Аглая Ивановна?

— За таралежа.

— Тоест… аз мисля, Аглая Ивановна, че вие желаете да узнаете как съм приел… таралежа… или по-точно как съм погледнал… на тази пратка… на таралежа, тоест… в такъв случай аз предполагам, че… с една дума…

Той се задъха и млъкна.

— Добре де, не казахте много нещо — поде Аглая след около пет секунди. — Добре, съгласна съм да оставим таралежа; но аз се много радвам, че мога най-после да туря край на всички натрупали се недоразумения. Позволете ми най-после да чуя от вашата уста: имате ли намерение да ми направите предложение за женитба, или не?

— Ах, Господи! — извика неволно Лисавета Прокофиевна.

Князът трепна и залитна; Иван Фьодорович се вкамени; сестрите на Аглая свъсиха вежди.

— Недейте лъга, княже, кажете истината. Зарад вас не ме оставят на мира с разни разпитвания; а имат ли те някакво основание? Кажете!

— Аз не съм ви правил предложение за женитба, Аглая Ивановна — отговори князът, като изведнъж се оживи, — но… вие самата знаете колко ви обичам и вярвам във вас… дори в този момент…

— Аз ви питах: искате ли ръката ми, или не?

— Искам я — отвърна князът със сподавен глас.

Между присъствуващите настъпи голямо раздвижване.

— Всичко това не става така, мила моя — заяви Иван Фьодорович силно развълнуван, — това… това е почти невъзможно, ако тъкмо това искаш да постигнеш.

Глаша… Извинете, княже, извинете, драги мой!… Лисавета Прокофиевна! — обърна се той към съпругата си за помощ. — Би трябвало… да разгледаме подробно…

— Аз се отказвам, отказвам се! — замаха с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Но позволете, maman, и аз да си кажа думата; нали и аз имам глас в тази работа: това е един решителен момент от моя живот (Аглая се изрази точно така) и аз искам сама да узная и освен това се радвам, че ви имам всички за свидетели… Позволете да ви попитам, княже, по какъв начин смятате да осигурите моето щастие, ако „имате такива намерения“?

— Наистина не знам как да ви отговоря, Аглая Ивановна; какво може да се отговори на подобен… въпрос? Пък и… необходимо ли е?

— Вие ми изглеждате смутен и потиснат; починете си малко и съберете нови сили; изпийте една чаша вода; впрочем ей сега ще ви поднесат чай.

— Аз ви обичам, Аглая Ивановна, много ви обичам; само вас обичам и… не се шегувайте, моля ви се, много ви обичам.

— Ала все пак въпросът е важен; ние не сме деца и трябва да погледнем на него сериозно… Помъчете се сега да ни обясните какво съдържа вашето състояние?

— Ех и ти, Аглая. Какво говориш! Не става така, не бива… — уплашено избъбри Иван Фьодорович.

— Какъв позор! — пошепна доста високо Лисавета Прокофиевна.

— Тя е луда! — със същия тон прибави Александра.

— Състоянието ми… тоест парите? — учуди се князът.

— Точно така.

— Аз имам… аз имам сега сто тридесет и пет хиляди — избърбори князът, изчервявайки се.

— Само толкова? — учуди се искрено Аглая, без ни най-малко да се изчерви. — Впрочем няма голямо значение; особено ако се живее икономично… Смятате ли да заемете някаква служба?

— Исках да държа изпит за домашен учител…

— Отлична идея; това ще увеличи, разбира се, нашите доходи. Мислите ли да ставате камерюнкер?

— Камерюнкер? Никога не съм мислил за това, но… Този път двете сестри не се стърпяха и прихнаха да се смеят. От дълго време вече Аделаида бе забелязала в потръпващото лице на Аглая признаците на един буен и неудържим смях, който тя засега се мъчеше да потуши. Аглая се опита да погледне заплашително разсмелите се сестри, но не можа да се сдържи нито секунда повече и се заля в бесен, почти истеричен смях; най-после тя скочи и излезе тичешком от стаята.

— Знаех си аз, че всичко това е само шега и нищо повече! — извика Аделаида. — Предвиждах го още от началото, когато прати таралежа.

— Не, това вече няма да позволя, няма да го позволя! — кипна изведнъж от гняв Лисавета Прокофиевна и тръгна бързо подир Аглая. След нея начаса изтичаха и сестрите. В стаята останаха князът и бащата на семейството.

— Това, това… би ли могъл да си представиш подобно нещо, Лев Николаич? — извика рязко генералът, без сам да разбира, изглежда, какво иска да каже. — Не, сериозно, сериозно ти казвам!

— Виждам, че Аглая Ивановна се подиграва с мене — отговори тъжно князът.

— Почакай, драги; аз ще отида при тях, а ти почакай… защото… Обясни ми поне ти, Лев Николаич, поне ти, как стана всичко това и какво значи то в цялата му, така да се каже, същност? Съгласи се, драги, че аз съм бащата; но тъкмо защото съм баща, нищо не разбирам; ето защо обясни ми поне ти!