Фьодор Достоевски - Идиот

Най-хубава от трите сестри, както вече казахме, беше несъмнено най-младата Аглая. Но дори сам Тоцки, въпреки прекаления си егоизъм, разбра, че няма какво да търси там и че Аглая не е определена за него. Може би донякъде сляпата обич и твърде горещото приятелство на сестрите преувеличаваха работата, но единодушно и напълно искрено те предричаха на Аглая, че нейната съдба няма да бъде обикновена, а ще бъде истински идеал за земен рай. Бъдещият мъж на Аглая трябваше да притежава всички съвършенства и да жъне винаги успехи, без да се говори за богатството. Сестрите се бяха дори уговорили помежду си, и то някак без много излишни думи, да се пожертвуват, ако стане нужда, в полза на Аглая: зестрата, определена за нея, ставаше грамадна и небивала. Родителите знаеха за това споразумение между двете по-големи сестри и ето защо, когато Тоцки поиска съвет, в тях нямаше почти никакво съмнение, че една от по-големите сестри сигурно няма да откаже да увенчае тяхното желание, толкова повече, че Афанасий Иванович не можеше да прави пречки по въпроса за зестрата. А с присъщото си познаване на живота генералът бе оценил още начаса извънредно високо предложението на Тоцки. А тъй като и самият Тоцки спазваше засега, поради някои особени причини, извънредно голяма предпазливост в своите постъпки и само още опитваше почвата, и родителите представиха на дъщерите си работата под формата на още много далечни предположения. Те получиха от тях един, макар и не съвсем определен, но поне успокоителен отговор, че най-голямата, Александра, може би няма да откаже. Макар и с твърд характер, тя беше добра девойка, разумна и извънредно отстъпчива; можеше да се омъжи за Тоцки дори на драго сърце и дадеше ли думата си, честно щеше да я изпълни. Тя не обичаше блясъка и не само нямаше да застраши с безпокойства и рязка промяна живота на съпруга си, но щеше дори да го подслади и успокои. Без да бъде ефектна, тя беше много хубава. Какво повече можеше да желае Тоцки?

И все пак все още имаше колебания. Тоцки и генералът бяха решили приятелски помежду си да избягват засега всяка формална и решителна стъпка. Дори родителите все още не повдигаха открито въпроса пред дъщерите си; появи се като че ли и разногласие: майката на семейството, генералшата Епанчина, кой знае защо, започваше да проявява недоволство, а това беше от голямо значение. Имаше едно обстоятелство, което пречеше на всичко, един заплетен и неприятен случай, който можеше да провали завинаги работата.

Този заплетен и неприятен „случай“ (както се изразяваше сам Тоцки) датираше още от много отдавна, от преди осемнадесет години. В съседство с едно от най-богатите имения на Афанасий Иванович, в една от централните губернии, живееше в немотия дребен и много беден помешчик, някой си Филип Александрович Барашков. Той беше забележителен по своите непрекъснати и странни несполуки — запасен офицер, от добър дворянски род и дори в това отношение по-чистокръвен от Тоцки. Затънал в дългове и заложил всичко, той успя най-сетне след къртовски, почти робски труд да уреди горе-долу задоволително своето малко стопанство. Най-малката сполука му даваше необикновен кураж. Окуражен и със светнало от надежди лице той отиде за няколко дни в околийското градче, за да се види и, ако е възможно, да се спогоди окончателно с един от главните си кредитори. На третия ден след пристигането му в града при него дойде на кон кметът на селото му с обгорена буза и опърлена брада и му съобщи, че предния ден, точно по пладне, „имотът му изгорял“ и че „изгоряла и жена му, а дечицата останали здрави и читави“. Колкото и да беше свикнал на „ударите на съдбата“, Барашков не можа да понесе този нов удар; той полудя и след един месец умря от огненица. Изгорялото имение, заедно с пръсналите се по света селяни, беше продадено за дългове, а децата на Барашков, две малки момиченца на шест и седем години, Афанасий Иванович Тоцки от великодушие взе на прехрана и възпитание. Почнаха да ги възпитават заедно с децата на управителя на Афанасий Иванович, бивш чиновник с многобройно семейство и при това немец. Скоро остана само едното момиченце, Настя, а по-малката умря от магарешка кашлица; а Тоцки, който живееше в чужбина, скоро забрави и двете. Един ден след около пет години, като минаваше край имението си, на Афанасий Иванович му хрумна да се отбие и веднага забеляза в селската си къща, в семейството на своя немец, едно прелестно дете, девойче на около дванадесет години, палаво, мило, умничко и обещаващо да стане голяма хубавица; в това отношение Афанасий Иванович беше безпогрешен познавач. Този път той прекара в имението си само няколко дни, но има време да даде нарежданията си; във възпитанието на девойчето стана значителна промяна; повикана бе една гувернантка, почтена и възрастна жена, опитна в аристократичното възпитание на момичета, образована швейцарка, която преподаваше освен френски език и разни други науки. Тя се настани в селската къща и възпитанието на малката Настасия се подобри необикновено много. Точно след четири години това възпитание завърши; гувернантката си замина, а за Настя пристигна една дама, също някаква помешчица и също така съседка на Тоцки по имение, но вече в друга, далечна губерния, и по нареждане и пълномощие на Афанасий Иванович отведе Настя със себе си. В това малко имение също имаше, макар и малка, наскоро построена дървена къща; тя беше наредена особено изящно, а и селцето сякаш нарочно се казваше „Отрадное“. Помешчицата заведе Настя направо в тази тиха къщица и понеже беше бездетна вдовица и живееше само на една верста оттам, настани се и тя заедно с Настя. Край Настя се завъртя една стара икономка и една млада, опитна прислужница. В къщата имаше музикални инструменти, прекрасна библиотека за млади момичета, картини, щампи, моливи, четки, бои, чудесно кученце, а след две седмици пристигна и Афанасий Иванович… Оттогава той обикна някак особено това глухо, полско свое селце, идваше всяко лято, гостуваше по два, дори по три месеца и така измина доста дълго време, кажи-речи четири години спокоен и щастлив живот, с вкус и изящност.