Кристина Дод - Вещицата

Олюлявайки се, тръгна към двамата мъже.

Точно навреме, за да стане свидетел как Едуин посяга с ножа. Иън хвана китката му с две ръце и бавно започна да се извърта. Едуин изпищя от яд и със свободната си ръка го удари по главата. Иън не му обърна внимание. Опитвайки се да удържи ножа, Едуин се превърна в самата злоба. Оръжието обаче неумолимо се изплъзваше от хватката му.

Накрая се предаде. Разхленчи се, изпусна ножа и извръщайки се, отскочи настрани. Иън не го последва, само взе падналия нож. Едуин се изправи на крака, готов да побегне. Както лежеше на земята, Иън подвикна:

— Жалък страхливец.

— Копеле! — Едуин отново скочи върху проснатото тяло на Иън.

На слабата лунна светлина проблесна нож.

Едуин направи опит да го избегне, Алана обаче чу стенанието, когато острието проникна във врата му. Инстинктивно извърна глава.

— Свърши се — прошепна Иън. — Помогни ми да го отместим от мен.

Камъкът тупна от ръцете й и тя припряно се отправи към него. Той вече бе избутал Едуин настрана. Алана доиздърпа тялото и най-накрая то се свлече по очи на пясъка.

Иън лежеше неподвижно. Нещо не беше наред.

— Нарани ли те? — попита тя.

— Счупи ми едно ребро.

Алана приклекна в плитчината. Ръцете й опипаха главата, врата, раменете му. Защо не се надигаше?

Опита се да й се усмихне. Поемането на въздух му причини адска болка.

— Убил ме е!

Тя замръзна.

— Иън?

— Наръга ме, когато скочи от камъка.

Лежеше неподвижно, а гласът му ставаше все по-слаб и немощен.

— Иън? — Откри раната — тънка, дълбока резка на гърдите, от която бликаше кръв при всеки удар на сърцето. — Иън?

В един момент кръвотечението спря. Просто спря. Нямаше вече никакви удари на сърцето. Никакво дихание.

— Иън? — Алана се надвеси над него, разтривайки гърдите му, сякаш можеше да му върне живота. — Иън?

Точно в този миг Лезли Феърчайлд се отпусна на стола си във Фионауей. От устата му изскочи солена вода и той умря.

Сам.

— О, небеса! Милейди, какво е станало? Армстронг стоеше на брега, а силуетът му се очертаваше на звездното небе.

Алана не се изненада, че е тук. Нито се запита как е дошъл. Просто промълви:

— Той не диша, Армстронг. Направи нещо, за да задиша отново.

Армстронг нагази във водата, клекна до нея и отмести ръцете й.

Тя ги положи отново върху раната. Така спираше кръвта. Армстронг пипна врата на Иън, после задържа пръсти ниско над устните му.

— Милейди, отишъл си е. Милейди…

Не го чуваше.

— Трябва да го настаним по-далеч от водата. Ще настине. Никак не е хубаво ранен човек да настине.

— Татко? — Младото момиче, застанало до тях, се наклони напред. — Какво му е? — посочи тялото на Иън, а после и другото: — Ами на този?

Алана долови слабия блясък в очите на Армстронг, когато погледна към дъщеря си. Чуха се стъпки. Госпожа Армстронг се обади:

— За Бога, какво е станало тук?

Алана се вслуша в жуженето на гласовете. Съобрази, че са надошли прислужниците от Фионауей. Събитията на брега бяха привлекли и рибарите, и селяните. Плажът бе пълен. С хора. И с… пустота.

Наведе се към Иън и се загледа в него, напрягайки се да различи чертите му под оскъдната светлина на лунния сърп.

— Иън… — Иън, моля те…

Сега вече го виждаше по-добре. Силните му изсечени черти бяха спокойни.

— Какво е това? — попита госпожа Армстронг остро. — Армстронг, какво е станало?

Бялата светлина огря бледото му лице.

— Луната…

Изглеждаше като че ли всеки момент ще се събуди.

— Не е възможно луната да е такава. Сега е новолуние!

— Иън…

Алана обгърна лицето му с ръце и го целуна. И си даде сметка, че вече започва да изстива.

— Какво друго може да е? Луната е…

Алана погледна нагоре и промълви:

— Пълна!

Армстронг се вторачи в нея. Госпожа Армстронг, Ели, селяните и рибарите също впериха очи в лицето й.

— Той каза, че ако ме обича… — Алана отмести натежалите си ръце от неподвижното тяло на Иън. На мястото на лунния сърп ще се появи пълната луна.

Сякаш по даден сигнал, всички извърнаха глава нагоре. И Алана погледна. Пълната луна светеше ярко, сякаш я уверяваше, че ще получи онова, което сърцето й желае. Но вече бе прекалено късно.

Изправи се. Цялото тяло я болеше от мъка.

— Каза, че ще накара вълните да утихнат във ветровита нощ. — Посочи към гладката повърхност на океана. — Каза, че ако ме обича, ще изглади океана като стъкло.

Край нея се носеше неясен брътвеж. Лунната светлина пробягваше по океанските води. Изведнъж очерта кръг. Той започна постепенно да се разширява и да става все по-прозрачен — първо се видя песъчливият бряг близо до брега, после назъбените камъни в подножието на надвисналите скали, а в периферията — пасажи риби. И само за миг Алана съзря как водните духове се мятат разгневени.