Кристина Дод - Вещицата

Но те не го бяха сторили. Не можеха.

Сега той лежеше пред нея, а това беше още по-болезнено, отколкото когато го нямаше. Тогава можеше да се самозалъгва. Сега го държеше в ръцете си, виждаше неясните черти на лицето му и съзнаваше невъзможността някога отново да й се усмихне, да я примами в леглото си; да й се намръщи, да й забрани; да оглежда земите й с копнежа на скитник; да сътворява сънища за нея, а после да ги превръща в реалност.

Сълзите й мокреха лицето му, проблясвайки на оскъдната светлина.

— Обичам те!

Дочу крясъците на чайките. И както Иън бе повелил, си припомни онзи ден на поляната — допира на грубата вълна на одеялото, уханието на трева, пухкавите облаци.

Отпусна лице към гърдите му и опря влажната си буза в хладната му плът.

— Винаги ще те обичам!

Под ухото си долови звук. После — нищо. Нищо. Сърцето му остана смълчано. Явно беше само отчаяният копнеж на една жена. Но ето, пак… Изтуптяване! Ново изтуптяване!

— Иън?

В душата й припламваше надежда. Цялата трепереше от напрежение. Затаи дъх и още по-плътно прилепи ухо към гърдите му.

Нищо.

— Моля те, Господи! Моля те, Господи! — Вдигна глава и го разтърси. — Можеш да го направиш! Върни се при мен, Иън! — Постави ръка пред устните му. Никакъв дъх. — Иън!

Обзета от безсилен гняв, тя стовари юмрук върху гърдите му. И той трепна.

— О, моля те…

Разтриваше го и умоляваше Господ, Иън и самата любов.

Той потрепери отново. Дали вярата й бе възнаградена?

Еуфорична, нетърпелива, подплашена, че животът, който така лесно си отиде, има опасност да се изплъзне отново, тя се надигна.

— Студено ли ти е?

Хвърли се към одеялото и тичешком се върна. Той дишаше. Едва-едва, но все пак дишаше.

— Трябва да излезеш от водата. — Галеше лицето му, косите му, вдигна краищата на одеялото, за да не се намокрят. — Не, почакай. — Той беше като новороден, а тя очакваше от него да върви. Колко нелепо! — Аз ще те измъкна. Не се насилвай.

Клепачите му потрепнаха, когато тя хвана раменете му и започна да го влачи. Падна на колене, прободена от остра болка в ребрата. Сложи ръка върху сърцето си и се овладя.

Отвори очи и видя — о, чудо, — че той я наблюдава. Устните му се раздвижиха, но не излезе никакъв звук.

— Опитай отново — насърчи го тя, питайки се дали не е полудяла, но после го докосна по челото и разбра, че всичко е наред.

Едва-едва той прошепна:

— Ти ме върна обратно.

Тя го е върнала обратно? Почти се засмя. Та тя само вика и плака пред смъртта.

— Не аз…

— Помогна ми… — Той вдигна ръка и заопипва наоколо. Алана я пое в своята. — Сълзите ти… Любовта ти…

Тя отново се разплака, посегна да избърше сълзите от страните си и изведнъж попита:

— Можеш ли да се движиш?

Глупав, безсмислен въпрос особено когато искаш да кажеш толкова много други неща.

— Разбира се, — Надигна се на лакти, — Виждаш ли?

— Във водата си. Одеялото се мокри.

Иън запълзя бавно към брега. Тя се засуети около него, готова да помогне, но несигурна дали трябва да се намеси.

— Извинявай! — Отпусна се, останал без сили. Извиняваше й се, че е останал без дъх. — Много съм немощен.

— Естествено е да се чувстваш така. Никога преди не си бил мъртъв. — Наведе се към него. — Ще ти помогна да седнеш.

Най-сетне проумя, че това наистина е той — Иън. Беше се завърнал при нея и сега посягаше да помилва лицето й.

— Алана, видя ли луната, вятъра, морето? Разбра ли?

Тя не бе в състояние да промълви и дума. Само кимна плахо.

— Обичам те! Ти си част от мен — най-добрата част. Не можах да те оставя.

— Слава Богу!

— Да, слава на Бога. На моя Бог.

Придърпа я в прегръдките си и я задържа. Просто я задържа.

Това бе единственото място на света, където тя желаеше да бъде. Наслаждаваше се на топлината му, на дъха му, на ударите на сърцето му, което биеше сигурно и в такт с нейното. Усети изпълнения със сол морски бриз и студения пясък, чу грохота на вълните, които отново заливаха скалите. Никак не й се тръгваше, но той трябваше да си почине пред огъня.

— Да вървим.

— Да. Алана?

— Какво?

Помогна му да седне, после да се изправи. Придържаше го, докато си възвърна равновесието.

— Виж какво донесох.

Погледна към протегнатата му ръка. Там, на пръста му, проблесна нещо. Неговият пръстен! Тя пое ръката му, вдигна я към устните си и целуна пръстена.

— Изрекох съкровените си брачни обети пред него. Радвам се да го видя отново.

— И аз се радвам, че го получих обратно. Алана? — Затършува из джоба на панталоните и измъкна намаслената кожена торбичка. Отвори я и нареди: — Подложи си ръцете!