Кристина Дод - Вещицата

— Много ти благодаря! — Измъкна кожената торбичка от пясъка и я напъха в ризата му. — Ето доказателството за законността на твоето рождение, ако го искаш.

Ръката му се плъзна по издутата торбичка. Искаше го, разбира се. През целия си живот е мечтал да бъде законороден. Ала въпреки това не посрещна новината с необуздана радост. Дори се отнесе подозрително, съвсем като копелето, както всички го бяха наричали толкова дълго.

Алана се премести така, че да го вижда. Океанът бучеше зад нея. Вятърът се опитваше да разроши тежките й кичури и тя ги пъхна зад ушите.

— Иън, толкова ли ти е трудно да повярваш, че те обичам? Нищо не печеля от признанието си.

Погледна я: видя как седи на фона на морето, слънцето и небето. Беше заявила, че го обича и може би наистина го обичаше. Може би…

— Просто не разбирам защо. — Хвана врата й. — Защо някой ще ме обича?

— Поради същата причина, поради която обичам Фионауей. — Усмихна се. — Ти си мой.

Наведе се към него. И той се наклони напред. Устните им се срещнаха… И прииждаща вълна ги заля.

Помогна й да се изправи на крака. Затичаха. Върху устните й се появи усмивка. Иън усети, че също се усмихва.

А си мислеше, че никога вече няма да се усмихне.

Енергично разтърка ръцете й.

— Стъмва се. Трябва да те стоплим.

— Да. — Остави го да я обърне с гръб към себе си. — Виж, изгрява нова луна!

Сребърен сърп върху лилавото небе. Загледа се натам и се запита дали не е някакъв знак. Нова луна — нов живот.

— Иън? — Алана изцеди полите си от морската вода. — Какво беше онова същество, което ни тласна нагоре?

— Същество?

Отлично разбираше какво има предвид тя, но се бавеше — бе обзет от прекалено остри и неясни емоции.

— Във водата… — Наблюдаваше го внимателно. — Говоря за съществото, което ни изкара на повърхността, преди да се удавим.

Иън се извърна към океана и огледа вълните с желание да открие познатата глава.

— Майка ми, предполагам.

— Предполагаш?

Сети се за лицето, което зърна, и усмихнат кимна:

— Майка ми беше.

— И аз така си помислих. Не е успяла да ти помогне, когато си бил дете. Тогава е била човешко същество. Но този път го стори.

— Да. — От години си мислеше, че майка му го е заченала безотговорно, а после го е изоставила, без да се замисля. Сега съзнаваше, че не е така: Облекчение и блаженство изпълваха гърдите му. Зачуди се дали сърцето му няма да се пръсне. Накрая подхвана колебливо: — Допускам, че първия път ме е спасил господин Луис.

— Господин Луис? Но нали каза, че е било… Гласът й замря. Тя проумя истината.

Иън се наслади на смаяната й физиономия.

— Воден дух ли е?

— Той е пазачът от страна на водните духове.

— Както Армстронг е пазачът от страна на хората. Армстронг, който… — Пое си въздух: — …продава морските опали на пазара.

Иън си припомни нейната несговорчивост, когато я попита къде е Армстронг.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Беше достатъчно ядосан заради камъните. Скоро обаче той ще се върне. — Устните й се извиха в доволна усмивка. — И съдържанието на сандъците ни с пари чувствително ще се увеличи.

Иън докосна издутината от кожената торбичка под ризата си.

— Сигурно си взела още камъни от пещерата?

— Този път водните духове не бяха оставили нищо. Те имат начини да разбират какво става във Фионауей. Е, очевидно господин Луис ги информира и преди да открием кой е откраднал камъните, няма да оставят повече.

— Значи, когато разгадаем мистерията, отново ще искаш да плуваш дотам?

Алана ритна парче от мида.

— Но няма да го направиш сама — продължи Иън, загледан в луната.

— Но ти се страхуваш!

— И то напълно основателно, както току-що сама се увери. Но не бих се страхувал по-малко, ако съм на брега и се чудя какво става с теб. Затова ще дойда.

— О, Иън!

Отново го гледаше, сякаш бе най-благородният мъж на света и той си помисли, че е по-добре да каже нещо, преди да се поддаде на изкушението да се изтегне като котка на слънце. Хвърли поглед нагоре-надолу по плажа и попита:

— Къде е старецът?

— Господин Луис? Не знам.

— По дяволите! Дали не се е върнал във водата?

— Завинаги? Не би го направил, без да се сбогува. Да не му се е случило нещо?

— Съмнявам се, че е възможно да се случи нещо на такъв умник.

— Но той е стар. Сам ми го каза. Искаше му се да дойде с мен, ала призна, че не е по силите му. Ами ако го е заляла вълна и е паднал върху скалите?

Иън не разбираше защо толкова се притесни от безпокойството й.