Кристина Дод - Вещицата

С необуздана решителност Иън се гмурна по-надолу, повличайки я със себе си.

Тя, от своя страна, отчаяно се бореше с него — вече оставаше без въздух.

Моля те, любов моя! Моля те, довери ми се за последен път!

Съпротивлява се срещу хватката му още няколко секунди. После, сякаш дочула молбата му, застина. Придърпа я още по-надолу — търсеше течение, което да ги отнесе по-далеч от скалите. Алана потрепери и Иън разбра, че е започнала да губи битката за живота. Не я ли измъкне моментално на въздух, най-добре да се натъпче с водорасли и да я последва на дъното.

В този миг нещо силно го тласна нагоре. Някакво същество го буташе постоянно отзад. Нагоре. Нагоре.

Иън и Алана изплуваха на повърхността, огрята от лъчите на залязващото слънце. Вдиша жадно и видя наблизо нечия глава — гладка, лъскава черна глава. Разпозна очите. И лицето.

Сърцето му се сви от такъв копнеж, че едва не потъна отново. Заплака с глас, без да го съзнава.

В следващия миг Алана, все още в ръцете му, отново се разбунтува. Закашля се и започна да се бори. Към тях се насочи голяма вълна. Иън вдигна съпругата си, за да я задържи над водата.

Вълната се оттегли. Той се огледа отново. Другото същество бе изчезнало.

Прегърна Алана и я затегли след себе си. С надигането и спускането на вълните брегът ту се виждаше, ту изчезваше. Прокле гнева си, предизвикал бурята. После си помисли как ще смъмри Алана. Дяволите да я вземат, задето причини тази шеметна емоция в душата му.

Приливът ги носеше към брега без особено усилие и Иън изпита благодарност. Нямаше да успее да се справи сам. Плуването към пещерата, паниката и студът бяха отнели енергията му.

Припомни си как някой го избута към повърхността.

Някой.

Под краката си усети пясък. Изправи се. Продължаваше да държи Алана. Една вълна го удари в гръб и го събори. Но вече бяха по-близо до брега. Отново усети почва под краката си и започна да лази, все така влачейки Алана след себе си.

Измъкна я оттам, където вълните не достигаха, И двамата лежаха по корем, дишаха учестено и плюеха морска вода. Обърна се да я погледне. В бузата му се забиха парченца натрошени миди. Цялата настръхнала, Алана трепереше от студ, а косите й бяха пълни с пясък и водорасли.

Изглеждаше добре. Изглеждаше жива.

Бавно извърна глава и жадно улови погледа му. Посинелите й устни се разтегнаха в любеща усмивка. Да не би тази малка пакостница да си въобразяваше, че в този момент той вярва в любовта?

— Защо го направи? Ти ме предаде!

Усмивката й изчезна. Надигна се на лакти и виновно сведе глава.

— Не съм забравила, че ми забрани да плувам натам. — Седна, развърза пояса от талията си и внимателно извади намаслената кожена торбичка. — Но като ти кажа какво нося…

— Знам за документа, на който толкова държиш! Господин Луис ми разказа.

Замръзна, както си беше с протегната ръка. Иън гледаше гневно торбичката.

— Нищо не разбирам. Не си ли очарован?

— Очарован? — Надигна се на колене и подпрян на длани, се взря свирепо в очите й. Приличаше на Дамон. — Очарован, че съпругата ми е рискувала живота си — пък и моя — за лист хартия и парче земя? Но, изглежда, не е редно да те виня за това. В края на краищата аз също направих всичко възможно, за да получа Фионауей. Но ти ме излъга.

Алана го изгледа объркано.

— Как съм те излъгала?

— Каза, че ме обичаш.

Отпусна ръката си.

— Наистина те обичам.

— Но само ако можеш да имаш и Фионауей.

Алана наклони глава и го погледна изпитателно. Изучаваше го, докато той си представяше как ще заеква от неудобство, ще дава какви ли не нелепи обяснения и ще се извинява за постъпката си. Почувства се неловко. Точно както се чувстваше преди години, когато майка му го гълчеше за неразумния му нрав.

Загърби Алана и седна, загледан в слънцето, което се стопяваше зад хоризонта.

— Иън? — Обгърна раменете му с ръце, по-точно се опита, доколкото й бе възможно. — При напускането ни на Фионауей знаех — или поне подозирах, — че баща ти лъже.

Той се размърда, за да се отърси, но ръката й не се отмести.

— Кога по-точно?

— Последният път. Когато съобщи, че си незаконороден.

Иън едва не се задави.

— Ами аз наистина съм незаконороден.

— Не — възрази тя тихо. — Не си.

Извърна глава, за да я погледне. Нищо не трепна в гърдите му — нито надежда, нито облекчение. Изпълваше го само неприятното усещане, че тя греши. Нямаше начин да не греши. Цял живот бе знаел, че е незаконороден.

— Господин Луис не ти ли каза за това? — Разтвори кожената торбичка и разгъна някакъв свитък. Подаде му го. — Брачното свидетелство на родителите ти.