Мери Додж - Сребърните кънки

— Исках да кажа — започна Бен, — че всички … че всички … ама че смешно се обличат хората тук! Погледни само тези мъже и жени с островърхите шапки или тази жена пред нас със сламената шапчица, прилична на черпак — като че ли завършва с дълга дръжка. Виждал ли си нещо по-смешно от тях? Ами огромните й дървени обувки! Красавица, няма що!

— О, това са просто селяни от глухата провинция — каза Ламберт нетърпеливо. — Или остави на мира стария Бурхавъ, или си дръж очите затворени.

Бен се разсмя.

— Исках да кажа, че всички знатни хора по онова време търсели великия професор. Дори Петър Велики, който пристигнал в Холандия от Русия, за да се учи на корабостроене, редовно посещавал лекциите му. Бурхавъ вече бил професор по медицина, химия и ботаника в Лейдънския университет. От лекарската практика забогатял много, но обичал да казва, че най-добрите пациенти за него са бедните, защото господ ще им плаща сметките. В цяла Европа го обичали и уважавали. Накратко казано, станал толкова известен, че един китайски мандарин адресирал писмо до него така: „До знаменития Бурхавъ, лекар, Европа“ и писмото стигнало без всякакви затруднения.

— Виж ти! Това наричам аз прочута личност. Я, момчетата са спрели. Е, капитане ван Холп, какво ще заповядате?

— Предлагаме да продължим — каза ван Холп. — По това време на годината няма какво да се види в Бос. Бос, Бенджамин, е прекрасна гора, огромен парк с внушителни дървета, закриляни от закона — разбираш ли?

— Йа — кимна Бен и капитанът продължи.

— Освен ако не искате да посетим Природонаучния музей… Иначе можем да вървим отново по големия канал. Ако имахме повече време, нямаше да е зле Бенджамин да се изкачи по Синята стълба.

— По каква синя стълба, Ламберт? — попита Бен.

— Така се нарича най-високата част от Дюните. Оттам се разкрива великолепна гледка към океана, пък и ще имаш възможност да видиш колко хубави са дюните. Човек не вярва на очите си, че тези удивителни пясъчни хълмове са натрупани от вятъра. Но за да стигнем там, трябва да минем през Блумъндал — едно не особено красиво село, пък и на доста път оттук. Ти как смяташ?

— Готов съм на всичко. Ако зависеше от мене, щях да се насоча право към Лейдън, но да вървим където каже капитанът. Нали, Йакоп?

— Йа, тофа е топре — каза на английски Йакоп, който явно предпочиташе отново да си подремне, вместо да изкачва Синята стълба.

Капитанът поддържаше предложението за Лейдън.

— На четири дълги мили оттук е — цели шестнадесет английски мили, Бенджамин. Ако искаме да стигнем преди полунощ, нямаме време за губене. Момчета, решавайте бързо: Синята стълба или Лейдън?

— Лейдън — отговориха те. И докато се обърне човек, бяха вече извън Харлем и се възхищаваха от величествените, подобни на кули вятърни мелници и красивите имения, а градът бе останал далече назад.

— Ако искаш да видиш Харлем наистина — каза Ламберт на Бен, след като се бяха пързаляли известно време мълчаливо, — трябва да го посетиш през лятото. Няма друг град в света, където цветята да са толкова красиви. Прекрасни са местата за разходка около града и „Лесът“ с благородните брястове, засадени на огромни разстояния и потънали в зеленчуци — не се смей, обърках „зеленчуци“ със „зеленина“. Няма по-хубаво дърво от холандския бряст, това е най-благородното дърво в света, като изключим английския дъб …

— Аха, като изключим английския дъб обаче — каза тържествуващо Бен и известно време изгуби от погледа си канала, защото пред очите му се мярнаха образите на Роби и Джени.

В това време другите момчета слушаха как Петър разказваше една история, която се случила преди много години 41 41 Описано в „Пътуване из Холандия“ от сър Томас Кар. Б. а. в онази част на града, където се намираше древен замък. Неговият владетел толкова много потискал местните бюргери, че те наобиколили замъка му и го обсадили. Когато усетил, че не може повече да издържи, горделивият владетел се приготвил да продаде живота си възможно най-скъпо. Тогава на крепостната стена се появила жената на владетеля и обещала замъкът да се предаде, ако й позволят да изнесе отдома си и да задържи за себе си толкова безценни вещи, колкото може да вдигне на гръб. Дали й дума и ето че тя се появила горе, метнала през рамо съпруга си. Дадената клетва спасила владетеля от отмъщението на тълпите, но не им попречила да изсипят яростта си върху замъка.

— Да не би да вярваш на тази приказка, капитане? — усъмни се Карл.