Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Хей — извика слабо той, опитвайки се да се противопостави на чудовищния натиск. — Какво…

Изведнъж усети, че лежи по гръб. Главата го болеше и кънтеше. Той с усилие отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху околната обстановка. Постепенно дойде на себе си и установи, че е облечен с пижама, но не неговата — никога по-рано не я беше виждал. Дали не беше в нечие чуждо жилище, облечен в чужди дрехи? На някой друг човек?

Изпаднал в паника, той огледа леглото и завивките. До него…

Видя непозната девойка, която спеше и дишаше леко през устата си — имаше разрошена и бяла като памук коса и голи, гладки рамене.

— Закъснявам — каза той с дрезгав, почти неузнаваем глас.

— Не, не закъсняваш — промърмори момичето, без да отваря очи. — Отпусни се. Можем да стигнем оттук до работата за… — Тя се прозина и отвори очи. — Петнайсет минути.

Усмихна се на Барни. Неговото безпокойство я развесели.

— Винаги казваш това, всяка сутрин. Отиди да направиш кафе. Пие ми се кафе.

— Разбира се — каза той и се измъкна изпод завивките.

— Мистър Заек — каза момичето подигравателно. — Толкова си изплашен. Притесняваш се за мен, за работата си… и винаги бързаш за някъде.

— Господи — каза той. — Аз се отказах от всичко.

— От всичко?

— От Емили. — Той погледна към момичето, Рони еди коя си, и към спалнята й. — И сега нямам нищо.

— Ами чудесно — подхвърли тя саркастично. — Може би сега ще ти кажа нещо приятно и ще се почувстваш по-добре.

— И аз направих това именно сега, а не преди години — продължи Барни. — Точно преди Палмър Елдрич да дойде.

— Как би могъл Палмър Елдрич „да дойде“? Той е на легло в болница някъде около Юпитер или Сатурн. ООН го изпрати там веднага щом го извадиха от останките на разбития кораб.

Говореше надменно, но в гласа й се усещаше любопитство.

— Палмър Елдрич току-що беше при мен — каза Барни упорито.

„Трябва да се върна при Емили“ — помисли си той. Изправи се, събра дрехите си и препъвайки се, отиде в банята. Затвори вратата след себе си и бързо се обръсна и се облече. После излезе от банята и каза на момичето, което все още беше в леглото:

— Трябва да тръгвам. Не ми се сърди, длъжен съм да го направя.

Излезе без да закусва и се спусна до приземния етаж, излезе от сградата, застана под термозащитния навес и започна да се оглежда за такси.

Таксито — красив, блестящ нов модел — го закара почти мигновено до кооперацията на Емили. Той плати машинално, влезе бързо вътре и след няколко секунди вече се качваше нагоре. Струваше му се, че времето е спряло, всичко е застинало и го очаква, а той е единственият движещ се обект в един свят на неподвижни предмети.

Стигна до вратата на Емили и натисна звънеца.

Вратата се отвори и се появи някакъв мъж.

— Да?

Човекът беше тъмнокос, сравнително добре изглеждащ, с гъсти вежди и старателно сресана, леко къдрава коса. В ръцете си държеше сутрешния вестник. Зад гърба му се виждаше маса с чиниите от закуската.

— Вие сте… Ричард Хнат — каза Барни.

— Да. — Озадачен, Хнат го оглеждаше внимателно. — Познаваме ли се?

Появи се и Емили. Беше облечена със сив пуловер и зацапани дънки.

— Боже мой, това е Барни — възкликна тя. — Бившият ми мъж. Влизай!

Тя отвори широко вратата и Барни влезе. Емили явно се радваше да го види.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хнат с равнодушен тон. Понечи да протегне ръка, но се отказа. — Кафе?

— Благодаря — отвърна Барни и седна на един от столовете, пред който нямаше прибори. — Слушай — каза той на Емили. Не можеше да чака, трябваше да й го каже още сега, нищо, че Хнат присъстваше. — Сгреших, че се разведох с теб. Бих искал да се оженим пак и да живея както преди.

Емили се засмя доволно по начина, който му беше добре познат. Не отговори нищо, а излезе, за да му донесе чаша и чинийка. Барни се зачуди дали изобщо ще му отговори. Тъй като беше мързелива по природа, за нея беше по-лесно просто да се засмее. „Господи“ — помисли си той и впери поглед право пред себе си.

Хнат седна срещу него и каза:

— Ние сме женени. Нима мислите, че само живеем заедно?

Лицето му беше помрачняло, но изглежда все още запазваше самообладание.

— Бракът може да се разтрогне — отвърна Барни, обръщайки се не към Хнат, а към Емили. — Ще се омъжиш ли отново за мен?

Той се изправи и колебливо направи няколко крачки към нея. В този момент тя се обърна и му подаде спокойно чашата и чинийката.

— О, не — каза тя, продължавайки да се усмихва. Гледаше го със съчувствие. Разбираше как се чувства той, знаеше, че не действа импулсивно. Но отговорът си оставаше отрицателен и той знаеше, че винаги ще бъде така. И то не защото тя го беше решила, а защото за нея изобщо не съществуваше реалността, в която живееше той. „Някога я зачеркнах — помисли си Барни. — Зачеркнах я от живота си, прекрасно съзнавайки какво върша — и ето го резултатът. Виждам, че, както се казва, хлябът, хвърлен във водата, се връща обратно, за да ме задуши. Напоеният с вода хляб, който ще заседне в гърлото ми така, че няма да мога нито да го преглътна, нито да го изкарам. И точно това съм заслужил. Аз създадох тази ситуация.“