Цветан Диковски - Ритуал

— Да напоим земята с кръвта му, за да дадем сили на злото!

— Неее! Недейте! Моля ви! Ще ви дам пари! Всичко което поискате! Моля ви! — Развика се епископът с всички сили.

— Не можеш ли поне да умреш като мъж, изрод нещастен!? — С презрение се обади един от наобиколилите го сатанисти.

— Ще ти сторя една последна милост преди да те пратя в ада. Тъкмо няма да мърдаш и да ни пречиш. Макар че щеше да ми бъде по-приятно да си буден. — Жрецът се обърна към другите.

— Сложете му упойка! — Един от силуетите приближи до вързания епископ. Изпод качулката с омраза го гледаха чифт тъмни очи. Усети докосването на хладни женски пръсти и леко бодване от инжекция. Упойката действаше бавно и той продължи да чува и да усеща какво става около него. До сетивата му достигаха заклинанията и загадъчните жестове на адептите от ордена.

Изведнъж сякаш светъл лъч прониза сърцето му. Съвестта му заговори и той започна дълбоко да съжалява за всичко сторено. Сега се разкайваше за двуличието, за хората, които бе наранил, за онези, които бе отблъснал от вярата. Ако можеше да започне всичко отначало. Само ако можеше да получи още един шанс. Съзнанието му постепенно започна да се замъглява, залата бавно губеше очертанията си, сатанистите около него започнаха да се движат в кръг или поне така му се струваше. Опита се да извика с всички сили: „Съжалявам! Прости ми! Дай ми още един шанс!“ Но от устата му излезе само шепот.

— Късно е, владико! Ти вече не си мой, ти си негов! Дотук беше! — Процеди през зъби Саргон. Това бе последното нещо което епископът успя да чуе преди завинаги да изгуби съзнание.

© 2008 Цветан Диковски

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9566]

Последна редакция: 2008-11-25 16:00:00