Чарлс Дикенс - Мисис Джоузеф Портър

„Тин, тин, тин!“ — се чу отново звънецът. Всички заеха местата си, завесата се размърда, издигна се достатъчно високо, за да открие няколко чифта жълти обувки, които крачеха по сцената, и замръзна на това място.

„Тин, тин, тин!“ — още веднъж прозвуча звънецът. Завесата се сгърчи яростно, но не се вдигна по-високо; публиката се разсмя; мисис Портър погледна чичо Том, а той изгледа всички, като потри ръце и се заля от смях. След продължително звънене, не по-кратко от това на кифладжията, когато преминава по някоя дълга улица, и немалко шушукане, коване, провикване за пирони и въжета най-накрая завесата се вдигна и откри мистър Семпрониъс Гатълтън, сам, маскиран като Отело. След трикратни ръкопляскания, по време на които той се кланяше, поставил дясна ръка върху лявата половина на гърдите си, както подобава, режисьорът пристъпи напред и каза:

— Дами и господа, уверявам ви, с искрено съжаление съжалявам, че съм принуден да ви съобщя, че Яго, който трябваше да изпълни ролята на мистър Уилсън — извинете, дами и господа, естествено е да съм малко развълнуван… (Ръкопляскания.) Искам да кажа, мистър Уилсън, който трябваше да играе Яго, бил… тоест е или с други думи, дами и господа, истината е, че току-що получих бележка, с която ми съобщават, че тази вечер Яго е задържан неотложно в пощата. При това положение смятам… представлението е любителско… някой друг джентълмен да се наеме да чете ролята. Умоляваме за малко снизхождение… позволяваме си да се позовем на любезността и търпението на британската публика.

Бурни ръкопляскания. Мистър Семпрониъс излиза и завесата пада.

Зрителите, разбира се, бяха изключително благоразположени — нали всичко беше за забавление, затова чакаха най-търпеливо цял час, като междувременно се подкрепяха със сладкиши и лимонада. Оказа се, както след това обясни мистър Семпрониъс, че забавянето не би било толкова дълго, ако, тъкмо когато заместникът на Яго вече се бил облякъл и пиесата щяла да започне, най-неочаквано не се появил истинският Яго. Така че първият бил принуден да съблече, а вторият да облече костюма за ролята, но понеже му било доста трудно да влезе в дрехите, загубили немалко време. Най-после трагедията наистина започна. До трета сцена на първо действие, където Отело се обръща към Сената, всичко вървеше сравнително добре, само дето Яго не можа да вмъкне краката си в нито един чифт от обувките към костюмите, понеже краката му бяха отекли ужасно от горещината и собственото му вълнение, и затова не му оставаше нищо друго, освен да играе с високи ботуши, които доста странно контрастираха с богато избродираните му панталони. Когато Отело започна своята реч пред Сената (чието величие се представляваше от Херцога, един дърводелец, двама души, приети по препоръка на градинаря, и едно момче), мисис Портър попадна на случай, какъвто беше чакала с голямо нетърпение.

Мистър Семпрониъс казваше:

— Правилно ли е това? — пошушна мисис Портър на чичо Том.

— Не.

— Тогава му кажете.

— Ще му кажа. Сем! — извика чичо Том. — Тук не е така, момчето ми.

— Кое не е така, чичо? — запита Отело, съвсем забравил високото положение, което заема в случая.

— Пропусна нещо. „И е вярно, че се венчах за нея.“

— А, да! — каза мистър Семпрониъс, като се опитваше да скрие смущението си, което беше толкова неуспешно, колкото и неуспешни бяха усилията на зрителите да подтиснат смеха си, като кашлят с изключително ожесточение.

(Настрани.) Защо не суфлирате, татко?

— Не зная къде съм си сложил очилата — отвърна клетият мистър Гатълтън, примрял от жега и притеснение.

— Хайде, сега следва: „В речта си аз съм грапав“ — подсказа чичо Том.

— Да, зная — отвърна нещастният режисьор и продължи ролята си.

Ще бъде безсмислено и досадно да цитираме всеки един случай, когато чичо Том, навлязъл в стихията си и подстрекаван от зловредната мисис Портър, поправяше грешките на актьорите; достатъчно е да кажем, че след като веднъж се беше впуснал в своята любима страст, нищо не можеше да го спре, така че до края на пиесата той изпълняваше нещо като непрекъснат съпровод, като мърмореше полугласно заедно с всеки един от актьорите съответните реплики. Това достави изключителна забава на зрителите и удоволствие на мисис Портър, а актьорите бяха засрамени. Чичо Том не помнеше да е бил по-доволен от себе си през целия си живот, а неговите племенници, макар несъмнени наследници на огромното му богатство, никога не бяха желали толкова силно да го няма на този свят, както през тази паметна вечер.