Уилям Дийл - 27

— Точно така, чуйте всички, всичко свърши! Войната в Европа свърши. В два и четиридесет и една минути сутринта Германия безусловно се предаде. Запомнете този ден, момчета, това е Денят на Освобождението! Седми май, 1945 година, денят, в който спечелихме войната…

Майорът се наведе напред и изключи радиото.

— Ех, майор Кигън — каза шофьорът. — Войната свърши.

— Не е свършила, докато не свърши всичко — отговори Кигън.

Брадатият мъж на задната седалка не каза нищо. Гледаше право напред. Сержантът сви към древния немски замък, вкара джипа през една тясна арка и спря пред широка мраморна стълба. Кигън и спътникът му изскочиха от джипа и тръгнаха нагоре по стъпалата. Над вратата се вееше американското знаме.

На готическата постройка не й беше провървяло по време на сраженията южно от Мюнхен. Прозорците й бяха изпочупени и закрити със съдран брезент. Едното крило на замъка беше бомбардирано и сега лежеше в развалини. Покривът беше изгорял, а фасадата беше осаждена. Един ефрейтор от военната полиция погледна подозрително импровизираната униформа на Кигън и листата върху раменете му, преди най-накрая да се реши да отдаде чест.

— Ефрейтор, аз съм майор Кигън. Това е моят помощник. Мисля, че ме очаквате.

Щом чу името, ефрейторът се изпъна.

— О, да, сър. Насам, сър.

Той поведе двамата мъже към мрачната вътрешност на замъка. Таваните се извисяваха над високия мраморен коридор. Огромното стълбище свършваше рязко точно преди да достигне първия етаж. Една зееща дупка в стената зад него беше закована с дъски.

— Направо са го сринали — каза Кигън.

— Някакъв немски генерал използвал този замък за команден пункт — каза ефрейторът. — И една ескадрила от Р-51 наистина го направи на лай… извинете ме, сър.

— Можеш спокойно да казваш „лайно“ пред мен, ефрейтор — каза Кигън. — Отдавна съм пораснал.

— Да, сър.

— Какво стана с генерала?

— Чух, че едва го отлепили от стената. Намерихме стареца да се крие в избата. Беше голяма гледка.

Стигнаха почти до края на сградата. Ефрейторът кимна към една врата.

— Там вътре, сър.

— Благодаря. Поздравявам ви, ефрейтор.

— За какво, сър?

— За това, че спечелихме войната, момче — каза Кигън и влезе в стаята.

Беше бивша библиотека, въпреки че едната стена беше отнесена. Навсякъде бяха разхвърляни книги. Другите две стени бяха здрави, с рафтове до тавана, а четвъртата представляваше огромен прозорец, който някак си беше оцелял в бомбардировката. Една стълба на колела осигуряваше достъп до най-горните лавици.

В ъгъла имаше армейско походно легло, застлано със сивкавозелено армейско одеяло. Единственото друго нещо в стаята беше едно огромно, издялано ръчно дъбово бюро. И то беше невредимо като прозореца зад него.

Възрастният човек седеше прегърбен зад бюрото сред две купчини книги и четеше. Явно си водеше бележки в един военен бележник. Разрошената му коса беше рехава и чисто бяла, очите му бяха хлътнали. Имаше нужда от бръснене. Старческите му рамене бяха наметнати с голям плетен шал. Той погледна унило как Кигън и помощникът му пресичат стаята, разритвайки нападалите книги по пътя си, и пак наведе глава. Кигън спря пред бюрото. Брадатият мъж остана в сянка.

— Професор Вилхелм Фирхаус? Възрастният мъж вдигна поглед.

— Да?

— Вие сте арестуван, професоре.

— Но аз съм под арест вече цяла седмица, майоре.

— Не, ти беше задържан. И от днес вероятно щеше да бъдеш освободен, след като си цивилен гражданин и войната свърши. Но аз имам заповед за твоя арест. Точното обвинение е предумишлено убийство.

— Моля за извинение?

— Убийство, професоре. Ти си цивилен и си обвинен, че си убил цивилен гражданин.

— Кого?

— По-точно Джени Гулд.

— Джени… — Той поклати глава като се мъчеше да си спомни.

— Сестрата на Аврам Волфсон.

Фирхаус смаяно вдигна поглед. Очите му се присвиха.

— Черната лилия?

— Точно така. Ти изпрати сестра му в Дахау и там тя беше убита.

— И вие ме обвинявате в това? — каза немецът почти с насмешка.

— Точно така. Не само те обвиняваме, Фирхаус, но аз възнамерявам да те видя осъден и обесен.

— Аз не съм убил никого!

— Ти я изпрати в Дахау, за да умре.

— И кои са вашите свидетели?

— Единият е нейният брат. Може би е време да се срещнете. Ти дванадесет години се опитваше да го убиеш. Ав?

Брадатият мъж пристъпи от сянката в светлината, нахлуваща през прозореца.

— Професоре, това е Аврам Волфсон.