Уилям Дийл - 27

— Под конвоя?

— Точно така. Катерът приближава бързо. Щом изстреляме торпилите, ще ни търси от тази страна на конвоя.

Първият помощник бързо кимна.

— Слушам.

Без повече да обръща внимание на катера, капитанът фиксира кръстчето върху първия кораб от редицата. Точно зад него, отчасти скрит в сянката му, имаше втори кораб. По план втората подводница щеше да се заеме с последните два кораба от конвоя. Всяка подводница щеше да се измъква индивидуално.

— Разстояние? — попита капитанът.

— Петстотин метра.

— Прицел?

— Прицел готов.

— Свали перископа.

Тънката тръба се плъзна безшумно под палубата. Лайгер погледна часовник и започна да брои наум.

— Първи изстрел.

— Първи изстрел… първи изстрел извършен.

— Втори изстрел.

Изстреляха четири торпили, после капитанът заповяда:

— Дълбочина шестдесет метра. Десет градуса наляво. Пълен напред.

Подводницата се наклони рязко и зацепи водата. Момент по-късно чуха първата експлозия, после втората.

— Добре — каза Лайгер с усмивка. Почакаха и чуха звука на третата торпила да заглъхва.

— Пропусна — каза капитанът разочаровано. После четвъртата улучи.

Серия експлозии проехтя в морето — парните котли на първия кораб експлодираха. После избухна и вторият. Екипажът на подводницата стоеше по местата си, всички гледаха железния корпус, сякаш очите им можеха да проникнат през него, и се чудеха къде ли е британският торпеден катер.

После чуха плясъка на още четири торпили и още две експлозии.

— Добре — каза Лайгер. — У-22 уцели един. Тътенът от машините на конвоя нарастваше, докато минаваха под него. Подводницата беше изпълнена със звуци: боботене на двигатели; скърцаща стомана, когато първият кораб се потопи под вълните; стенещи стоманени плочи, които се извиваха и пукаха от налягането на водата, докато разбитият кораб потъваше към дъното; тъпото „бум“ от атаките в дълбочина — катерът нападаше У-22.

В безопасност от другата страна на поразения конвой, Лайгер издигна У-17 на двадесет метра и вдигна перископа. Черното небе гореше. Два от торпилираните кораби все още плуваха, но горяха и се бяха килнали. Останалите се бяха разпръснали и се опитваха да избягат. Зад тях, в ослепителната бяла светлина, сновеше катерът.

Лесно можеха да ударят още два. Имаше само един катер и той беше зает. Един от корабите, танкер, потънал във водата почти до ръба от тежината на превозвания петрол, се обърна и изведнъж се превърна в идеална цел. Беше само на петстотин метра.

— Заредена ли е задната цев?

— Да, капитане.

— Обърни на две трети… готови за стрелба… четиристотин метра… прицел… пети изстрел… пълен напред.

Наблюдаваше танкера през перископа и броеше секундите наум. Торпилата уцели. Целият кораб сякаш експ-лодира в един огромен, кипящ ад. Няколко секунди по-късно чуха експлозията и почувстваха как подводницата леко се заклати.

— Директен удар по средата! — извика той и екипажът зааплодира.

— Това е петролен танкер и гори на повърхността — продължи Лайгер. — Разцепи се по средата… и потъва. Долу перископа, първи. Обърни на двеста и седемдесет градуса, машинист… пълен напред.

Един час по-късно вече бяха в безопасност далече от поразения конвой и охраняващия го ангел. Екипажът беше притихнал и отчаян. Не бяха чули никакъв сигнал от У-22 и предполагаха, че е потънала.

— Браво, момчета, поздравявам ви — каза капитанът, за да повдигне духа на екипажа. — Ще поплуваме още половин час на двадесет метра дълбочина и после ще може да подишаме свеж въздух.

Той се върна в каютата си. След десет минути на вратата се показа радиотелефонистът.

— Съобщение, капитане.

— Да?

— Идва от Майката. Непрекъснато повтаря само едно: Всех святих.

Изражението на Лайгер почти не се промени. Той кимна.

— Благодаря.

Радиотелефонистът си тръгна, а Лайгер затвори и заключи врата на каютата си.

— По дяволите — изруга той, отвори сейфа и извади един плик, надписан Geheim и под него Gespenst.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — сърдито изръмжа той. И извади разпорежданията за суперсекретна мисия, която знаеше просто под името „Призрак“.

Очите на Лайгер се свиха от любопитство и безпокойство. Изведнъж му нареждаха да отиде на юг, извън зоните на бойните действия. А в бистрите води на южноатлан-тическия океан една шейсетметрова стоманена риба можеше лесно да бъде забелязана от въздуха.

И за да станат нещата още по-лоши, по време на тази нова мисия той щеше да бъде подчинен на Die Seshs Fuchse, един разузнавателен отдел на СС. Лайгер мразеше СС и гестапо, както повечето военни в Германия. Той смяташе Хитлер и неговите близки приятели за главорези и психопати. А професор Вилхелм Фирхаус беше за него един от най-лошите. Въпреки че се бяха срещнали само веднъж, Лайгер беше изпитал мигновена антипатия към гърбавия разузнавателен шеф — този тип бе толкова жаден за победа, че беше загубил всякакво чувства за достойнство.