Уилям Дийл - Първичен страх

Умът му отново блуждаеше върху Аарон Стемплър. Можеше ли това тихо, почти красиво планинарче да извърши такова престъпление? Стемплър просто не приличаше на такъв човек. Той беше схватлив и разбираем, но също така откровен и простодушен. В него се чувстваше естествеността на планинарското момче, но все пак не беше наивен. И изглеждаше странно апатичен към обвиненията. Стемплър добре разбираше, че е обвинен в абсолютно престъпление, но това сякаш не го засягаше, което беше един от тестовете на Вейл за невинност: липса на страх. В ума на Аарон не можеше да съществува наказание, понеже не е извършил престъпление и затова се отнасяше с апатия към всяка заплаха.

„Какво, по дяволите, се беше случило онази нощ?“ — чудеше се Вейл. Възможно ли беше всичко да е станало така, както го разправяше Стемплър? И ако е така, как можеше Вейл изобщо да го докаже?

— Хей, какво става? — попита Гудмън.

Вейл вдигна поглед, сепнат от натрапването, после вдигна рамене.

— Кратка молитва — каза той. — Влез на арената.

— Купих кафе — каза Гудмън и сложи една кутия с три чаши кафе и три кнедли на масата до пакета на областния прокурор.

— Чудесно. Глътни си една хубава глътка и седни, преди да погледнеш снимките.

— Лоши?

— Измисли по-мрачна дума.

Вейл седна на ъгъла на масата, отхапваше от кнедлата и отпиваше от кафето, като наблюдаваше как Гудмън бавно прелиства каталога с диващините и от време на време произнася „Пфу“ и „Боже мой“. Когато свърши, Томи се облегна назад в стола си и тихо подсвирна.

— Когато журито види това, със Стемплър ще бъде свършено.

— Може би да, а може би не — отговори Вейл.

— Те са в негов ущърб, те са провокиращи. Как, по дяволите, ще ги обърнеш в наша полза?

— Мислиш ли, че един нормален човек може да направи това? — попита Вейл.

— Ще твърдим, че е ненормален?

— Ако това е всичко, което имаме.

— Тогава ти приемаш, че Стемплър е виновен — каза Гудмън.

— Не непременно. Но ако не можем да докажем, че е невинен, лудостта е единственият начин да го спасим от казана.

— И така, какво ще твърдим утре сутринта?

— Че е невинен.

Томи Гудмън тръгна с очукания си фолксфаген по авеню Кростаун към Лейквю и сви към катедралата. Докато караше по широкия булевард, разделен с ивица дървета, видя Дома на Спасението отдясно. Сви и тръгна по Бенър стрийт надолу към високата гимназиална сграда. После паркира. Седеше и гледаше сградата отсреща със запален мотор. Улицата беше пуста с изключение на двама тиинейджъри, които работеха върху един стар шевролет, положен върху блокчета от шлака. Те чоплеха в мотора и често спираха да си стоплят ръцете над една кофа за боклук, пълна с горящи отпадъци.

Докато стоеше там, фрагменти от неговото минало се промъкнаха в паметта му. Гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Денят на дипломирането, 1973 г. Той беше един от онези „проклети дългокоси хипита“, които кметът беше порицал, отказвайки да им даде дипломите, ако не се подстрижат. И така трийсет и двама от тях стояха ио време на церемонията с коси, пъхнати под университетските шапки с пискюли, и с ръце на устните, докато един еднокрак ветеран от Виетнам на име Роби де Хавиленд, бивш възпитаник на училището, произнасяше реч по случай дипломирането. В средата на речта си, шокирайки всички, де Хавиленд изведнъж си изплака болката пред кмета, училищния директор и почти всички в града, щата и правителството на САЩ.

— Какво е станало със свободата в тази страна? — ревеше той сърдито. — Не съм си оставил половината от тялото в една забравена от Бога мръсна страна, за да се върна тук и да видя избраните от нас общественици да потъпкват правата на гражданите. Какво е станало със свободата на словото? Свободата на изразяване? За какво, по дяволите, сме се борили ние? Ако мразите тази война колкото мене, кажете го! И ако искате да изразите чувствата си, като си пускате коса до задника, тогава аз казвам пускайте си. Вие, които днес ще се дипломирате и ще навлезете в света на възрастните, сте си заслужили дипломите. И ако кметът и директорът на тази гимназия не ви ги дадат, аз казвам, че те трябва да паднат на колене в най-близката ветеранска гробница и да изядат останките, по дяволите.

Тълпата полудя и директорът Джо Лийди раздаде всички дипломи. И докато протестиращите получаваха дипломите си, Томи беше хвърлил университетската си шапка на вятъра и беше оставил косата си да пада свободно по рамене.

2 юни 1973 г. Какъв велик ден беше това!