Уилям Дийл - Първичен страх

— Едва ли е вероятно — каза съдията, — въпреки че съм съгласен, че трябва да го държим извън полезрението известно време.

Вейл отново се разхождаше, като удряше с линийката по дланта си.

— Трябва ни някой млад. Истински проницателен. Някой с нов подход. Нови идеи. Трябва да ги ударим странично и да ги изкараме от равновесие. Те ще направят всичко, ще изровят и Фройд, за да докажат, че Стемплър е нормален.

— Ние ще казваме, че не е? — каза Наоми.

— Ние ще казваме, може би. Между нас? Най-добрият шанс, който имаме сега, е да твърдим, че не е нормален, и те го знаят, така че ще се опитат още отрано да го парират.

— Нека ти намеря психиатър — каза съдията. — Имам добри приятели в университета. Ще проверя, ще видя дали ще ми предложат някой добър, някой, който да открие вратичка, докато аз работя по правната част.

— Някой, който да докаже, че това момче е по-лудо от мексикански боб — каза Томи.

Съдията се усмихна.

— Разбира се, това също — каза той.

Преди разсъмване времето стана по-топло и към девет часа сутринта заледените улици се бяха превърнали в кафява киша. Колите все още се движеха предпазливо, веригите им дрънчаха из улиците и се удряха в калниците. Това бяха познати зимни звуци. Вейл избягваше плискането на калната киша, като подскачаше между локвите по пътя от полицейския участък към съда.

Той влезе вътре с пакета, който беше взел от Първи район, като поглеждаше набързо вратите, докато намери една празна съдебна зала, която можеше да използва няколко минути. Познаваше тази стая добре, понеже беше пледирал около дузина пъти между дъбовата й ламперия. Отиде до масата на обвиняемия и нетърпеливо разтвори дебелия кафяв плик, който Стенър беше оставил за него.

Данните от аутопсията бяха достатъчно заплашителни, но снимките бяха направо убийствени. Той ги прегледа бавно, устата му все повече пресъхваше, докато ги изучаваше внимателно. Снимките бяха около две дузини. Както всички графични полицейски изследвания на престъпления, на тях им липсваше изкуството и композицията; те изобразяваха мъртвешкия и кръвожаден характер на престъплението и глупавото унижение, на което беше изложено човешкото тяло. Порнографски в подробностите и неприлични по съдържание, те бяха с каталожни номера и събрани на групи; констатираха отдалеч противната обстановка или смразяваха отблизо в съвсем подробни изображения. Вейл си представяше съдебните заседатели как гледат с отворена уста и ужас всяка снимка.

Когато свърши, той ги сложи обратно в кафявия плик и прелисти преписа на един от двата разпита, направени от Стенър и Търнър. Той беше продължил от 11:41 ч вечерта до 01:26 ч сутринта след престъплението. Вторият, между 06:04 ч и 07:12 ч следващата сутрин, все още не беше преписан, но имаше две видеокасети с разпита. Имаше също предварителни отпечатъци и съдебномедицински доклади с щампа „Предварителни доклади, следва още“. Като цяло това беше внушителен куп за такъв кратък период от време. Преписът подсказваше, че Аарон Стемплър беше повторил на двамата детективи историята, която беше разказал и на Вейл, около два пъти за общо два часа и петдесет и три минути. Сега всички в офиса на областния прокурор вероятно се смееха на разказа.

За да се разсее от мислите за смъртта, Вейл закрачи из празната зала. За Вейл правото беше и религия, и борба, а съдебната зала беше неговата църква, неговият римски колизеум, арената, където всичките му знания и умения бушуваха. Точно тук той наистина се съживяваше, неговата енергия и ум се презареждаха от предизвикателството на закона, от възможността да атакува неговите канони, догми, възприятия, истинската му структура, да призове съдебните заседатели да приемат неговата концепция за истината. Правната област беше свята за Вейл, но той също така усещаше, че тя трябва да бъде оспорвана и предизвиквана, за да издържи.

Вратата на залата се отвори и Гудмън надникна вътре. Вейл витаеше в собствения си космос, преценявайки въображаемите съдебни заседатели и формулирайки някои оригинални аргументи. Той мина покрай празния бокс на съдебните заседатели, плъзгайки пръст по полирания парапет, който отделяше дванайсетината избраници от тълпата в залата, като си припомняше фрази от предишни речи: „Дами и господа съдебни заседатели, вие чухте показанията…“ Показания? Наречете го показания или предположения, или отгатване, инсинуация, обстоятелства, лъжи, както искате, всичко това е било подготвено с една цел, да очертае престъплението и с надеждата да помогне на съда да различи фактите от фикцията — фактите на Вейл и фикцията на обвинението. И така, докато той разсъждаваше върху първоначалните обвинения на областния прокурор срещу Аарон Стемплър, подсъзнателно упражняваше нормите на своя спор по начина, по който един бегач на дълги разстояния упражняваше крачките, ритъма и дишането си.