Уилям Дийл - Първичен страх

— Не успях да свикна с това, все още. Искам да кажа, винаги се усещам сякаш, ъ-ъ, знаеш, струва ми се, че ще имаш един вид…, глупости, Марти, знаеш… морален проблем с това?

— Аз съм адвокат, а не скапан моралист.

— Но нали за това е законът?

— Законът, драга Наоми, няма нищо общо с морала. Виж, да приемем, че те арестуват за притежание на марихуана. Не е работа на съда да реши дали да пушиш марихуана, или не, или дали това е добро, или лошо за теб. Съдът се произнася само по въпроса за притежанието, понеже в това си обвинена. Моралът не се вмества тук.

— С други думи, можеш да я пушиш, но е противозаконно да я притежаваш.

— Точно така.

— Струва ми се глупав закон.

— Съвсем вярно. Има доста глупави закони и доста лоши закони… но не е наша работа. Това, което правим ние, е да пресметнем най-добрия начин как да използваме закона — добър, лош, глупав, какъвто и да е — за да защитим най-добре клиента си.

— И така, какво ще кажеш за марихуаната?

— Ще отхвърлим това. Незаконно претърсване. Те идват без разрешение за обиск и казват, че искат да говорят с Лерой долу в града. Влизат в къщата, тършуват наоколо малко, виждат една синя чанта с цип и поглеждат вътре. Късмет, две унции от тревата. Той не е бил обвинен в нищо. Бил е отзивчив. Чантата е лежала на пода, където тършували. Без никаква причина.

— Окей, какво ще кажеш, ако го осъдят по късата процедура?

— По късата процедура? Трябва да се оправим с пистолета. Това е всичко, което имат.

Телефонът започна да звъни и Вейл се обърна отново към касетките, докато тя отиде да отговори. Може би, мислеше си той, имаше нещо в тези интервюта, което той е пропуснал. Нещо дребно, което може да му помогне в този момент.

Наоми се върна в стаята.

— Търсят те.

— Запиши какво искат, в момента съм зает.

— Не мисля така.

— Какво искаш да кажеш с това не мисля така?

— Мисля, че може би ще искаш да се обадиш. Търсят те от офиса на съдията Шоут.

Какво, по дяволите, можеше да иска Шоут? Вейл недоумяваше, докато таксито внимателно се промъкваше по хлъзгавата кишава улица и се шмугна до бордюра пред съда. Беше ли сърдит заради споразумението? Беше ли ядосан, че Вейл беше поставил на колене града, окръга и щата? Дали си беше спомнил за някоя обида, или дързост по време на процеса? Може би щеше да го зашлеви с някоя призовка за оскърбление просто от злоба. Беше сигурен само, че това нямаше да бъде приятна среща.

Когато влезе в сградата, Боби, продавачът на вестници, му извика:

— Хей, мистър В, продадохме всичко. Най-търсеното издание, което някога са напечатали.

— Страхотно — каза Вейл.

Съдебната зала беше на четвъртия етаж. Когато Вейл влезе в почти празната зала, Шоут клатеше едновременно главата и ръката си.

— Не, не, не — рязко каза той. — Отхвърля се, отхвърля се. Хайде, по-бързо, бих желал да свършим с тази процедура днес, ако изобщо е възможно, джентълмени.

Палача Хари Шоут председателстваше съдебната зала с диктаторски плам. Той беше господарят на своето владение, един калвинистичен моралист, който виждаше по-скоро греха, а не грешника, и който раздаваше правосъдие, без да зачита обстоятелствата и ситуацията. Един сърдит, напрегнат мъж без чувство за хумор, който имаше обноските на виенски бизнесмен — строг, въздържан, подозрителен. Мустаците му бяха прецизно подстригани, а черната му коса беше сресана назад. Той беше човек, който изглеждаше постоянно нетърпелив по време на процеса, който се беше заклел да води, и така малкото чукче се беше превърнало в продължение на ръката му. Той го използваше да налага подчинение н съдебната зала.

Като първи републикански съдия, избран от дванайсет години, Шоут отдаваше победата над демократическия си опонент на ултраконсервативните си възгледи. Той едва прикриваше грубото си отношение, почти в ущърб на подсъдимите, които тайно вярваше, че са виновни, докато не се докажеше, че са невинни — в противен случай защо ще се намират в съдебната му зала? Шоут нямаше време за тези, които одобряваха незаконните аборти, за лентяите, които вярваха, че смъртното наказание е варварски акт, или тези, които търсеха причината и следствието в социалната поквара на обществото.

Но Палача Хари познаваше закона. Бивш прокурор, той имаше тази вид памет, която веднага можеше да се позове на зашеметяващ брой правни прецеденти по име, дата, религия и съдържание. И въпреки че понякога беше способен да произнесе поразяващо мъдра и непредсказуема присъда, той беше суров съдия, бездушно незаинтересован от социалните обстоятелства и извършителя. Престъплението си беше престъпление. Наказанието си беше наказание. Състраданието нямаше място в правната система. Той се усмихваше единствено когато произнасяше присъдата. Веднъж, когато един млад престъпник дръзко предложил по възможност той и надзирателят му да се срещнат със съдията преди произнасянето на присъдата, Шоут се усмихнал почти ликуващо, погледнал надолу към младежа и обяснил: „Синко, твоят надзирател още не се е родил… Трийсет години.“ Вейл винаги беше подозирал, че Шоут постоянно трябваше да потиска лудото си желание да скочи и да извика: „Отрежете им главите!“, като Дама Купа от Страната на чудесата.