Уилям Дийл - Тай Хорс

Касетофонът се повъртя няколко секунди беззвучно, след което се чу отново неясен звук, последван от писък и гневен женски глас, изпълнен с омраза: „Ти, мръсник такъв, махни си ръцете от мен, долен мръсник…“

Дафни.

Той скочи и седна на леглото. Сърцето му заби ускорено. Не можеше да повярва на това, което чуваше, не искаше да слуша. Изключи касетофона и го стисна с треперещи от гняв ръце. Преди да е чул цялата лента, той вече знаеше, че Дафни е мъртва. Знаеше това, защото Фонг не би му пратил да слуша тоя запис, ако тя беше още жива. Не можеше й да си представи колко преживян ужас съдържаше записът на тая лента. Не смееше да пусне касетофона.

Вентилаторът се въртеше над главата му в синкопен ритъм. Отвън слънцето се беше спуснало под островърхите кули и куполите на храмовете. Здрачът запълзя безшумно из хотелската стая, изпълвайки всичките й ъгълчета със своите сенки, а Хатчър все още седеше на леглото, стиснал в ръце касетофона. Накрая той го включи отново и чу писъците на разгневената и оскърбявана жена, чу звуците от борба, падащи и чупещи се предмети, накрая — звука от рязък удар, изпъшкване и стон.

След това гласът на Фонг, леко задъхан: „Тя е тигрица, Хатчър. Има нокти като железни шипове. Трябваше отново да я цапардосам, но ще се свести след няколко минути. Пак ще я чуеш.“

После се разнесе тих, нагъл смях: „Май че й счупих ченето, Хатчър.“

После се чу някакво шумолене, звуци от движение в стаята и отново гласът на Фонг, този път отдалечен от микрофона. „Връзвам я за леглото, Хатчър. Ръцете й нагоре… ето така. Сега краката й. Сега е вързана на леглото, разпъната като морска звезда, подготвена е за мен, Хатчър.“

Дафни изстена. В първия момент гласът й прозвуча жално, отпаднал и объркан, после — отново силен, изпълнен с гняв. След това се чу шум от разкъсване на дрехи, съпроводени от наглото хилене на Фонг.

— Отвържи ме, свиня такава. Отвратителна, мръсна свиня!

После тя изпищя отново, този път писък, изразяващ огромно страдание, последван от сподавено, дълбоко ридание.

„Това е заради Хатчър, изсъска гласът на Фонг. Ясно ли ти е, кучко.“

Пронизителният й писък отново се разнесе от малкия говорител, сякаш разкъсвайки мембраната му. „Хач…!“

„Ще трябва да й запуша устата, Хатчър. Отсега нататък ще слушаш само мен и трябва да ми вярваш. Ще ти казвам всичко, което става тук. Няма да пропусна и най-дребната подробност обещавам ти…“

Хатчър удари бутона за спиране. По челото му заблестяха капки пот и започнаха бавно да се стичат надолу по лицето му, докато гледаше с безумен поглед малката машина. Беше стиснал зъби с такава сила, че чак го заболяха челюстите.

Насили се да пусне отново записа и да слуша как Фонг описва с подробности своите отвратителни, брутални действия, да слуша все по-отслабващия, все по-ужасен глас на Дафни. Хатчър беше вцепенен от невероятния садизъм на Фонг, от абсолютната липса на човешко съчувствие и състрадание у него, от ужасяващата настървеност, с която се гавреше с жената.

Накрая той се отпусна бавно напред, докато главата му опря в леглото, и заудря с юмруци по дюшека, изливайки болката и яростта си с приглушени стонове и викове.

Зловещият глас на Фонг продължаваше да звучи от касетофона, вече имитирайки по отвратителен начин шепота, с който Хатчър говореше. „Усещаш ли го, скъпа? Усещаш ли острието, опряно в гърлото ти, а?“

Отговорът на Дафни беше мъчителен стон, изтръгнал се от запушената й уста.

„Нали знаеш тоя номер, Хатчър. Поставяш острието в ямката на шията, точно над гръдната кост, и го насочваш надолу към сърцето…“

— Господи, не — изкрещя Хатчър, през стиснати до болка зъби.

„… после натискаш надолу…“

Чу се агонизиращият й вик, макар и заглушен от това, с което той беше запушил устата й.

„… рязко и силно…“

Хатчър чу сподавения й стон.

„… точно в сърцето. Ха!“

Жадно поемане на въздух. Хъркане от нахлуването на примесен с кръв въздух през прерязано гърло. После тишина.

„Свърши се, Хатчър, чу се шепотът на Фонг. Приятелката ти е мъртва. И много други твои приятели ще умрат, мръсен гуай-ло. Далеч не съм свършил още.“

Хатчър остана неподвижен повече от час, втренчен в сгъстяващия се мрак, стискайки до болка малкия касетофон в ръцете си, неспособен да укроти вълните на мъка и ярост, бушуващи в душата му, а през съзнанието му преминаваха спомените за всичко преживяно с Дафни Чийн. Дали можеше да предвиди това, което се беше случило, питаше се той. Би ли могъл да го предотврати? От време на време започваше да си мисли, че това е жестока шега, перверзна пиеса, изиграна за да го измъчи.