Уилям Дийл - Тай Хорс

— Фонг ще убие Мърф, Хатчър, както и Мърф трябваше да убие Уол Пот. Именно за това ние първи трябва да ударим и да унищожим Толи Фонг.

— Аз не участвам. Правете, каквото искате. Свърших си моята работа и се връщам вкъщи — отвърна й той.

Хатчър се замисли и си представи нейните пътуванията по реката, когато е трябвало да търгува, за да купува различни неща за Тайсунг… и за Джони; за цената, която е трябвало да плаща за всичко това; за пътуването, което беше направила, за да закара умиращия от рак Джейми до Южен Виетнам, за да може той да се прибере в Щатите.

— Оставете Толи Фонг — прошепна Хатчър. — Раздразните ли го, той ще стане като разярен бик. Оставете го и всичко ще отмине, ще се забрави. Повярвай ми, познавам добре този човек.

— А Слоун?

— Трябва да се видя с него още веднъж… има още едно нещо между нас, на което трябва окончателно да сложим край.

— А какво ще му кажеш за Мърф Коуди?

Хатчър погледна към високия мъж с тъжни очи, който някога беше неговия нахакан колега и съотборник в боксьорския тим, погледна през дворчето към Уъндърбой, който свиреше на китарата си и припяваше тихо на тайландските танцьорки, погледна и към Пай, която беше продала младостта си, народността си, беше продала самата си душа заради мъжа, когото обичаше.

— Ще му кажа истината — отговори Хатчър. — Ще му кажа, че Мърф Коуди не е жив.

Слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, когато Хатчър се прибра в хотела си. Беще изморен и унил и отначало не забеляза малкия касетофон, който беше оставен на масичката до леглото му. Той съблече мръсните си дрехи, взе си един душ, излезе от банята с увита около кръста кърпа и легна на леглото, мислейки си за Мърф Коуди и приятелите му — тая изгубила всяка надежда групичка хора, свързани помежду си с връзките на искреното приятелство и от необходимостта да се защитават взаимно. И изведнъж усети колко му липсва неговият остров, Джиниа и приятелите му там, хора, които не искаха нищо повече един от друг освен доверие и приятелство. Те почти не се различаваха с нищо от хората в „Лонгхорн“. И той призна пред самия себе си, че Джиниа беше внесла в живота му повече любов и красиви чувства, отколкото всичко останало, което беше видял и преживял след Анаполис.

Отново се върна мислено към хората от Томбстоун. Те щяха да ударят Толи Фонг, сигурен беше, и щяха да рискуват всичко заради това. После мислите му се насочиха към Фонг и той се сети за убийството на Камион, за бомбения атентат в Париж и за смъртта на Хиената. Полицията внушаваше, че той е бил убит от някой от неговите хора, но Хатчър знаеше доста неща за Хиената и едно от тях беше, че Хиената винаги действаше сам. Сега отделните парченца от тая мозайка започнаха да се подреждат по местата си.

Тогава забеляза малкия, почти джобен формат, касетофон. Загледа се в него и се зачуди откъде ли се е взел, след което се присегна и го взе.

Остана както си лежеше по гръб в леглото, като само натисна бутона за просвирване. Гласът, който чу, смрази кръвта му: „Хатчър, трябва ли да ти казвам кой говори, или ще ме познаеш по гласа? Може да ти помогна, като поосвежа някой от спомените ти. Името Сингапур значи ли нещо за теб? Трябва да значи, Хатчър, там уби моя чичо. Или реките, където изби най-верните войници на баща ми. Или къщата на оня американски евреин, Коуен, който сам си вика Чайна, където уби още от моите хора. Трябва ли да ти казвам името си? Не, мисля, че не. Сигурен съм, че знаеш, че дадох обещание на моя сан уонг да изоставя кръвната си клетва, моята ч’у-тяо срещу теб. И аз ще удържа на това обещание, въпреки че ти обезчести моята фамилия и проля наша кръв.

И докато моето обещание включва също и Коуен, то не включва всички твои приятели, Хатчър.

Послушай малко, ето още един глас, който трябва да познаеш.“

После лентата се въртя беззвучно около трийсет-четирийсет секунди, след което се чу кух, пищящ звук. Хатчър чу звуци от отваряне на врата и някой влезе в същото помещение на другия край на къщата, на апартамента или каквото и да беше помещението. Непосредствено след отварянето на вратата се чу покашляне на жена.

После тя изпищя.

Това беше писък на изненада и уплаха, последван незабавно от звук, който издава ударен човек… може би нещо подобно на стон. Беше трудно да се определи точно. Секунда по-късно се чу тежко дишане, звуци от изкачване на стъпала и стъпки, после отново гласът на Фонг: „Изчакай още няколко секунди, Хатчър, трябваше да употребя малко сила, за да укротя твоята приятелка.“