Уилям Дийл: Хулигани

Обединяваше ги едно — те всички работеха. Това ми беше достатъчно.

Госпожата от авиобюрото ми подаде плик с ключове за автомобил, регистрационна картон, потвърдена резервация за хотел Понс и една карта на града с очертан маршрут как да се добера до хотела. Имаше и телефонно съобщение, което бе пристигнало само преди двадесет минути.

— Спешно. Чакам те на входа за линейките, градска болница. Колкото можеш по-скоро.

Съобщението беше подадено от лейтенант Моорхед от местната полиция. И това ми напомни за какво бях дошъл тук, което определено не беше, за да хленча над отминалата си младост. Причината за пристигането ми беше един мъж на име Франко Талиани, гангстер, който ръководеше една банда на име Синсинатската Триада. Цели пет години бях дишал във врата му; цели пет години бях слушал гласа му от магнитофонната лента, бях го наблюдавал с бинокъл, бях го заснемал с телеобектив. Цели пет години се бях мъчил да изправя Талиани и бандата му пред съда. Бях опитал всичко.

Напразно.

През всичките тия пет години нито веднъж не се бях приближил достатъчно близо до него да си кимнем за добър ден. Беше наистина много смущаващо, цели пет години и никакъв резултат.

И тогава бе изчезнал. Заедно с цялата си банда. Ей-тъй. Номерът на годината. А сега, девет месеца по-късно, се бе пръкнал пак. И то в Дюнтаун, последното място на земята, където бих очаквал да го открия. Страшно съм ти задължен, Франко.

Този път обаче щях да пипам здраво. Този път резултатът щеше да се различава от досегашния.

Направих импас на хотела и подкарах направо към градската болница. Лейтенантът ме чакаше на входа, една грамада извисяваща се над мен.

— Аз съм Моорхед — каза ми той докато ръката ми изчезваше в неговата. — Казвай ми Дъч.

Пет минути по-късно за пръв път се изправих лице в лице с Франко Талиани. Лежеше в хладилния шкаф на болничната морга с дупка в гърба, дълбок разрез в рамото и още един на челото, и довършващ изстрел в лявото око.

На картончето, закачено за палеца на крака му, пишеше „Франк Търнър“, но за мен това не беше от значение.

В съседния до неговия хладилен шкаф и мъртъв точно колкото него лежеше неговият човек номер едно, Ники Стинето. Той беше прострелян три пъти, като два от изстрелите бяха повече от смъртоносни. Неговата табелка пък носеше името Нат Шерман. Поредната лъжа.

И двете тела бяха обгорели много лошо, покрити с многобройни по-дребни рани.

Личеше, че бяха използвани две различни оръжия. Не беше необходимо човек да е специалист по убийствата, за да направи разлика между дупката, която отваря куршум 22 калибър и тази на 35 калибър.

— Трябва да са били двама професионалисти — предположих аз.

— Или пък Уайът Ърп — изрече Моорхед. Той продължи с гласа на официален полицейски служител четящ сводката. — Убийствата са станали приблизително в седем и петнадесет в жилището на покойния Търнър… или Талиани, както ти харесва повече. Стрелбата е била последвана от експлозия. Сега работим върху проблема с бомбата. Съпругата на Талиани е пострадала при взрива. В момента се намира в интензивното отделение, и виси на косъм от Рая.

Погледнах часовника си. Минаваше девет.

— Свършил си добра работа по случая. Особено като се има предвид, че това е станало преди по-малко от два часа.

— Имаме си едно записче на кулминацията — изрече той и намигна. Обветреното лице на Били Моорхед, шефът на отдела за специални операции, носеше всички белези на швабата върху себе си. Гледаше ме с бледосините си, прихлупени очи, които дебнеха иззад очилата му със златни рамки. Моорхед имаше внушителните размери на разплоден бик-призьор с ръце като пъпеши, сивееща светлоруса коса, мек, но ръмжащ глас, и склонност към псувни на немски, като всичко това му беше закачило прякора Дъч 1 1 Dutch /Холандеца/ — англ. — Б. пр. .

Беше сърдечен, но сдържан, и макар че го познавах едва от половин час, стилът му вече бе започнал да ми харесва.

— Е, толкова за тях — казах аз. — Да се надяваме, че вдовицата му ще прескочи трапа. Може пък да е успяла да зърне нещо.

— Не се надявай на такова нещо. Няма да пропее, дори и да оживее и да я печеш на бавен огън. Всички са един дол дренки.

Нямахме повече работа тук чак до аутопсията и отидохме в интензивното отделение на втория етаж. Мисис Талиани имаше вид на астронавт готов всеки всеки миг да полети към Луната; от двете й ръце стърчаха системи, лицето й беше захлупено с маска, а зад леглото три различни монитора следяха и регистрираха признаците на живот или поне това, което беше останало от тях. Сърдечно-съдовият монитор изглеждаше ужасно ленив, звуковият му сигнал едва се чуваше, а при всеки сигнал зелените линии преминаващи през екрана едва се надигаха.