Димитър Димов - Осъдени души

— По колко пъти се молите на ден — попита Мюрие.

— По два часа в зори, половин на обяд и половин вечерта. Но супериорът ни позволи да се молим само сутрин и вечер, тъй като имаме много работа с болните през деня. — и брат Гонзало добави смирено: — Молитвите са от голямо значение за нас.

— Сигурно, братко… — съгласи се Мюрие. — , брат Доминго чете ли ги редовно?

В целия лагер бе известно, че брат Доминго, който изучаваше медицина, проявяваше забележителна неизпълнителност към правилата на ордена. Той злоупотребяваше с тютюн, не се отказваше, когато Фани му предлагаше уиски, и дори закачаше Долорес.

— Не зная, сеньор! … — сухо отговори брат Гонзало. — Всеки отговаря пред бога за себе си.

— Предайте на отеца да ни се обади утре сутринта — каза Мюрие. — Искаме да му съобщим нещо за ваксината.

Фани и Мюрие тръгнаха обратно към палатките си.

слънцето залязваше и безплодната степ, окъпана в кроените светлини на залеза, приличаше на огромен нар. Крачеха бавно. Лагерът бе затихнал и само от време на време зад платнищата на големите палатки се разнасяха глухи стонове, които замираха безсилно и протяжно.

— Madrecita 10 10 Майчице. … — проплака един детски гласец. — Мad recital …

— Estoy aqui, hijo!… Estoy aqui! 11 11 Тука съм, синко!… Тука съм! — немощно отговори гласът на болната майка, а после всичко се удави в безбрежна мъчителна тишина.

— Докога ще продължаваш да купуваш нови легла? — внезапно попита Мюрие.

— Докато има нужда.

— А знаеш ли, че в банката нямаш вече пезети?

— Зная. Ще направя нов превод от Брентон и Мъргй.

— Не забравяй, че зад гърба си нямаш милиони.

Не си Клара Саутдаун!

На вечеря той не хапна нищо и разглеждаше Фани с мълчаливо съчувствие така, както би разглеждал неизлечим болен пациент, с когото не знае какво да предприеме.

— Защо не ядеш? — попита Фани учудено.

— Ще вечерям у маркиза на Досфуентес.

— О, значи, пак влезе в светска среда!

— А какво да правя? Да гълтам приспивателни ли? — попита той.

— Има ли млади дами?

— Разбира се!… Но има и симпатични господа.

— Роялисти навярно! … Колко забавно!

— Ередиа е също роялист! — насмешливо каза Мюрие.

— Откъде знаеш?

— От маркиза на Досфуентес, който му е братовчед. Ередиа обикаля планините и агитира за дон Луис де Ковадонга. Ередиа и Ковадонга са били приятели от детинство. Ако претендентът се качи на престола, Ередиа ще вдигне кръстоносен поход срещу комунистите… Испания винаги е била сабята на християнството.

Фани стана. С Мюрие никога не можеше да се приказва сериозно.

— Искаш ли да дойдеш с мене? — попита той.

— Не! — отказа тя троснато.

— Какво ще правиш тук?

— Ще легна и ще заспя.

Без да получи покана, Мюрие тръгна след нея и влезе в палатката й. Той запали цигара и започна да разглежда книгите върху масичката до леглото й, произнасяйки високо и натъртено заглавията им. Повечето бяха подарени на Фани от Оливарес. Между тях се намираха „Светата инквизиция“, „Животът на благородника Лойола“, „йезуитски мисии в Западна Индия и Тихия океан“ и много други все от тоя род. Това бяха патетични страници за оправдаване на инквизицията, за възродения от Лойола католицизъм, ужасни страници, разказващи за монаси, които умираха в мъчения, пеейки псалми, които загиваха от чума и жълта треска, лекувайки болни, които падаха с кръст в ръка, пронизани от копията на диваци. Но в тия книги бе пропуснато да се отбележи колко живи хора бе изгорила светата инквизиция в Европа и колко диваци бяха изклани от набожните католици в Южна Америка.

— Наистина ли ще спиш? — попита Мюрие и в гласа му прозвуча съмнение. След това взе от масичката едно стъкло с хапчета луминал, погледна етикета и го мушна в джоба си. — Не завиждам на този сън. До каква доза си стигнала?

— Аз дори не го вземам! … — излъга Фани.

В куфара си тя имаше друго стъкло, което бе получила от брат Гонзало.

— Лека нощ! … — каза Мюрие.

Той целуна ръката й и този жест я накара да си припомни без съжаление миналия забравен вече живот.

Мюрие отиде да се обръсне и облече смокинга си за вечерята на роялистите. Фани угаси лампата. Кармен си бе легнала и спеше отдавна, защото сутрин ставаше рано.

Фани реши тази вечер да не взема луминал и да чака търпеливо идването на естествения сън.

Но сън не идваше и Фани остана будна.

В палатката се чуваше само равномерното дишане на Кармен и далечното виене на чакалите в степта. Червеникава луна показва диска си зад една междина на платнищата. От Сиера Дивисория полъхна вятър и листата на близкото маслинено дърво зашумоляха. Няколко изстрела и един далечен отчаян вик — вик на същество, което загиваше — смутиха мълчанието на испанската нощ. И всичко пак утихна, пак потъна в предишната тишина, нарушавана само от появяването на вятъра и шумоленето на маслиновото дърво, което сякаш разказваше за вечното страдание на тази безплодна кастилска земя и за приближаващите епидемии, глад и революция. И тогава в полумрака всред тая тишина и това тъжно шумолене пред Фани пак изпъкна кошмарният призрак на монаха, това неземно красиво лице на светия и езически бог, и пак в тялото й всред самотната нощ се разпали безумна жажда да види аскетичните му устни, сгърчени от спазмата на сладострастието.